„Щом става въпрос само за четири часа на ден, няма да ми е чак толкова трудно да издържа.“
„И запомнете, никакви оправдателни причини не се признават — нито болест, нито някаква важна работа. Стоите си на мястото, иначе изгубвате службата.“
„А с какво по-точно ще се занимавам?“
„Ще преписвате «Енциклопедия Британика». Ето ви първия том. Сам ще си набавите мастило, перо и попивателна хартия, а ние ви осигуряваме тази маса и този стол. Ще бъдете ли готов да започнете от утре?“
„Разбира се“ — отвърнах аз.
„В такъв случай, довиждане, господин Джейбс Уилсън, й ми позволете още веднъж да ви поздравя за доходното място, което имахте щастието да спечелите.“
Той ме изпрати с поклон от стаята и аз си тръгнах с моя помощник толкова ощастливен, че не намирах думи, с които да изразя радостта си. През целия ден случилото се не ми излизаше от ума, вечерта обаче доброто ми настроение взе да спада. Започнах да се съмнявам дали зад цялата тази работа не се крие някаква шега или измама. Трудно ми беше да повярвам, че някой може да завещае цялото си състояние за основаването на подобен клуб, който да пилее парите за такова безполезно нещо като преписването на „Енциклопедия Британика“. Винсънт Сполдинг всякак се стараеше да ме насърчи, но когато дойде време да си лягам, вече твърдо бях намислил да се откажа. На сутринта обаче все пак реших да отида и да видя какво ще стане. Купих за едно пени шише мастило и с паче перо и седем листа хартия голям формат се отправих към „Поупс Корт“. За моя изненада и задоволство всичко се оказа според уговорката. Масата беше подготвена за писане и господин Рос беше там, за да се увери дали ще дойда навреме. Нареди ми да започна от буквата „А“ и си излезе, но минаваше от време на време да види как ми върви работата. В два часа дойде да ми каже, че вече мога да си тръгвам, похвали ме, че съм успял да препиша толкова много, излязохме и той заключи вратата на канцеларията.
— И така продължих да ходя всеки ден. В събота господин Рос ми наброи четири златни лири — надницата ми за изтеклата седмица. Мина още една седмица и още една. Всяка сутрин отивах в десет и си тръгвах в два. С течение на времето работодателят ми започна да минава само по веднъж за цялата сутрин, докато накрая изобщо престана да идва. Аз, разбира се, не смеех да напусна нито за миг помещението, защото не бях сигурен дали той все пак няма да се отбие, а службата много ми харесваше, пък ми носеше и добър доход, та не исках да рискувам да я загубя.
Така изтекоха осем седмици, бях преписал вече статиите за абатството, артилерията, архитектурата, за Атика и се надявах с усърдието, с което работех, скоро да стигна до буква „Б“. Доста се бях охарчил за хартия и бях изписал толкова много листове, че вече едва се побираха на полицата. И изведнъж всичко свърши.
— Как така свърши?
— Да, сър, и то днес сутринта. Отидох както обикновено на работа в десет часа, но вратата беше заключена и на нея беше забодено с кабарче малко квадратно картонче. Ето, вижте го и прочетете сам какво пише на него.
Той подаде едно бяло картонче с големината на лист от бележник, на което пишеше следното:
КЛУБЪТ НА ЧЕРВЕНОКОСИТЕ
е
разпуснат
9 октомври 1890
Двамата с Холмс прочетохме това кратко съобщение, после погледнахме унилото лице на клиента ни. В първия момент историята ни се стори толкова комична, че без да се замисляме дали зад нея не се крие нещо сериозно, прихнахме в гръмогласен смях.
— Не виждам какво толкова смешно има — викна Уилсън, като почервеня до корена на огненочервените си коси. — Ако не можете да направите нещо друго, освен да ми се присмивате, ще отида да потърся помощ другаде.
— Не се вълнувайте, моля ви — успокои го Холмс и го бутна да седне отново на стола, от който той се беше надигнал. — За нищо на света не бих се отказал да разследвам вашия случай. Отдавна не ми е попадало нещо толкова необичайно и то вече разбужда детективския ми нюх. Но, съгласете се, в историята има и нещо доста комично. А сега, моля, разкажете ни какво направихте, като намерихте картончето с обявата на вратата.
— Толкова се изумих, сър, че в първия момент недоумявах какво да предприема. После обиколих близките кантори, но никъде нищо не знаеха по въпроса. Най-сетне потърсих собственика на сградата, някакъв счетоводител, който живееше на партерния етаж, и го попитах може ли да ми каже какво се е случило с клуба на червенокосите. Той ми отвърна, че никога не е чувал за такъв клуб. Тогава го попитах за Дънкан Рос. Той отговори, че името не му е познато.
„Става дума за джентълмена от № 4“ — поясних аз.