— Днес нямам никакви посещения. Поначало лекарската ми практика ми отнема малко време.
— В такъв случай вземайте си шапката и да тръгваме. Искам да пообиколим Сити и пътьом ще хапнем някъде на крак. Забелязах, че в програмата е застъпена преди всичко немска музика, а аз имам повече предпочитания към нея, отколкото към италианската и френската. Тя настройва човек към самовглъбяване, тъкмо това, което ми е нужно сега. Да вървим!
С подземната железница стигнахме до Алдъргейт, а оттам повървяхме няколко минути до „Сакс — Кобърг Скуеър“, откъдето бе започнала необичайната история, която бяхме изслушали сутринта. „Сакс — Кобърг Скуеър“ всъщност се оказа едно безлюдно площадче, с претенцията за аристократичен стил, затворено от четири редици овехтели двуетажни тухлени къщи, чиито прозорци гледаха към оградено с железен парапет подобие на градинка с прераснали сред тревата бурени и няколко пръснати тук-там, повехнали олеандрови храсти, които отчаяно се бореха да оцелеят в наситения със сажди и дим въздух. Кафява табела с името „Джейбс Уилсън“, изписано с бели букви и украсена с три позлатени топчици, окачена над входа на една от ъгловите сгради, сочеше къде се помещава кантората на нашия червенокос клиент. Шерлок Холмс се спря пред къщата, наклони глава на една страна и с присвити клепачи, които полускриваха яркия блясък на очите му, взе да я оглежда внимателно, после бавно тръгна по улицата, оглеждайки и останалите къщи. Върна се при кантората на Уилсън и след като потропа силно два-три пъти с бастуна си по плочника, отиде и почука на вратата. Пъргав, интелигентен на вид, гладко обръснат млад човек незабавно му отвори и го покани да влезе.
— Благодаря ви — рече Холмс, — аз само исках да попитам как мога да стигна от тук до Странд.
— На третата пряка ще свиете вдясно, а после на четвъртата вляво — бързо отвърна младият човек и затвори вратата.
— Ловък е, няма що — забеляза Холмс, като си тръгнахме. — По моя преценка той заема четвърто място сред големите авантюристи в Лондон, а за дързост бих му отредил дори трето. Чувал съм доста неща за него.
— Очевидно помощникът на мистър Уилсън играе някаква роля в тайнствената история с „Клуба на червенокосите“ — рекох аз. — Сигурен съм, че го попитахте за пътя просто за да можете да го видите.
— Не него самия.
— А какво тогава?
— Коленете на панталоните му.
— И какво открихте?
— Това, което очаквах.
— Защо потропахте по плочника?
— Драги ми докторе, сега е време за разследване, а не за разговори. Трябва да разузнаем всичко за неприятелския лагер. Вече научихме нещичко за „Сакс — Кобърг Скуеър“. Предстои ни да погледнем какво има от обратната му страна.
Улицата, на която се озовахме, като завихме зад ъгъла, беше толкова, различна от пустото площадче, колкото е различна една картина от лицевата и опаката си страна. Намирахме се на една от главните пътни артерии, която свързва Сити със северната и източната част на града. Платното беше задръстено от коли, които се движеха неспирно в двете посоки, а плочниците бяха почернели от забързани тълпи пешеходци. Гледахме луксозните магазини и представителните търговски кантори и ни беше трудно да си представим, че граничат със занемарения и прашен „Сакс — Кобърг Скуер“, който току-що бяхме напуснали.
— А сега отново на работа — рече Холмс, като застана на ъгъла и плъзна поглед по улицата. — Трябва да запомня точно реда, в който са разположени сградите. Едно от увлеченията ми е да изучавам подробно всяко кътче на Лондон. Започваме с тютюнопродавницата на Мортимър, до нея е магазинчето за вестници, следват Кобъргският клон на Градската и Областната банка, вегетарианският ресторант, каретното депо на Мак Фърлин и стигаме до следващата пресечка. С това работата ни тук, Уотсън, привърши и вече можем да си позволим малък отдих. Сандвич с чаша кафе и се пренасяме в царството на цигулковата музика, в царството на хармонията, изяществото и възвишеността, където няма да ни досаждат никакви червенокоси клиенти с техните тайнствени истории.
Моят приятел беше не само страстен почитател на музиката и крайно надарен изпълнител, но и композитор на произведения с изключително високи достойнства. Седнал в едно кресло на първия ред в концертната зала, той прекара целия следобед в пълно блаженство, като движеше плавно тънките си дълги пръсти в такт с музиката. По лицето му играеше лека усмивка, а погледът му се рееше замечтано. В този момент едва ли някой би разпознал в него детектива Холмс, безпощадния Холмс, ненадминатия по остроумие и неуморим преследвач на престъпници. Удивителното в неговия характер бе способността му да раздвоява личността си, сякаш в него се бореха две начала, и аз често се питах дали изключителната му проницателност и педантичност не се бяха породили като някаква защитна реакция срещу романтичността и сантименталността, които природата бе заложила у него. Пълната отпуснатост и апатия се редуваха с изблици на неудържима енергия. Случеше ли се Холмс да остане няколко дни спокоен в креслото, увлечен в музикалните си импровизации, с черния туш и нотните листове в ръце, знаех от наблюдение, че това е затишие пред буря. Изведнъж го завладяваше страстта към преследване, ловджийският му нюх се разбуждаше, интуицията му се изостряше до връхната си степен и хората, които не познаваха методите му, започваха да гледат на него подозрително, сякаш бе човек с някакви свръхестествени способности. Като гледах с какво упоение слушаше музиката този следобед в „Сейнт Джеймс Хол“, разбрах, че за онези, по чиито дири е решил да тръгне, наближава опасен момент.