— Щом вие твърдите това, господин Джоунс, значи няма от какво да се тревожа. За най-голямо мое съжаление обаче ще се наложи да изпусна обичайния си съботен бридж. За първи път от двадесет и седем години насам ще се лиша от любимото си развлечение.
— Затова пък залогът тази вечер ще бъде стократно по-висок от онзи на вашите партии бридж — рече Шерлок Холмс — и самата игра ще бъде далеч по-вълнуваща. Печалбата ви, господин Мериуедър, ще се равнява на близо тридесет хиляди лири стерлинги, а вие, Джоунс, най-сетне ще успеете да заловите човека, когото отдавна търсите.
— Става дума за Джон Клей, убиец, крадец, фалшификатор на пари и документи. Млад човек, но изключително изкусен в професията си. Няма друг престъпник в Лондон, на когото с по-голямо удоволствие бих сложил белезници на ръцете. Интересна личност е този Джон Клей. Дядо му е бил херцог, а той самият е учил в Итън и Оксфорд. Колкото е изобретателен, толкова е и ловък в ръцете и макар на всяка крачка да се натъкваме на следите му, до този момент все не можем да го заловим. Ако едната седмица извършва обир чрез взлом в Шотландия, на следващата събира пари за изграждането на приют за сираци в Корнуел. От години го следвам по петите, но Досега никога не съм го виждал.
— Надявам се, че ще имам удоволствието да ви го представя тази вечер. И аз на няколко пъти съм имал леки сблъсъци с него и съм напълно съгласен с вас, че е един от най-ловките престъпници. Часът обаче вече минава десет и трябва да тръгваме. Ако обичате, вие двамата се настанете в първия файтон, а Уотсън и аз ще ви последваме с втория.
По време на продължителното пътуване Шерлок Холмс не беше особено разговорлив. Седеше удобно отпуснат на облегалката и си тананикаше мелодиите, които бе слушал следобеда. Файтонът с трополене ни преведе през безкраен лабиринт от осветени с газови лампи улички, докато накрая се добрахме до улица „Фарингтън“.
— Вече сме съвсем близо — забеляза моят приятел. — Господин Мериуедър е банков директор и е лично заинтересован от случая. Реших, че е добре да вземем с нас и Джоунс. Той не е лош човек, само че не му стига умът за професията, която си е избрал. Има обаче едно положително качество — смел е като булдог и вкопчи ли се в жертвата си, стиска щипци като омар. Ето че пристигнахме. Мериуедър и Джоунс вече са тук.
Спряхме на същата оживена улица, на която се бяхме озовали сутринта. Освободихме файтоните и водени от господин Мериуедър, минахме по един тесен коридор и през една странична вратичка, която той ни отвори. Следваше втори коридор, който свършваше при масивен железен портал. Оттам тръгваше вита каменна стълба, която стигаше до още по-огромен портал. Господин Мериуедър се спря да запали един фенер и ни поведе през тъмен, миришещ на пръст ходник, и след като отвори трета врата, ни въведе в огромен подземен склад, пълен с кошове и обемисти сандъци.
— Отгоре сте добре защитени — рече Холмс, като вдигна фенера и огледа тавана.
— Отдолу също — забеляза господин Мериуедър, като потропа с бастуна си по каменните плочи, с които бе облицован подът. — Господи, кънти, сякаш е кухо — възкликна той изумен.
— Моля ви, не вдигайте такъв шум — предупреди го строго Холмс. — С това може да провалите успеха на нашата експедиция. Ако обичате, бъдете така добър да седнете на един от сандъците, за да не ни пречите.
Достолепният господин Мериуедър се настани на един от кошовете с обиден израз на лицето, а Холмс коленичи на пода и с помощта на фенера и лупата си започна да изследва внимателно процепите между каменните плочи. След няколко секунди, очевидно задоволен от това, което бе видял, скочи на крака и прибра лупата в джоба си.
— Имаме на разположение най-малко един час — заяви той, — защото те едва ли ще предприемат някакви стъпки, преди да се уверят, че наивният ни червенокос клиент си е вече в леглото. След това обаче няма да губят нито секунда, защото, колкото по-бързо свършат работата си, толкова повече време ще им остане да се укрият. В момента се намираме, докторе, както навярно сте се досетили, в хранилището на градския клон на една от най-големите лондонски банки. Господин Мериуедър е председател на управителното тяло и сам ще ви обясни какво привлича така силно вниманието на най-дръзките престъпници в Лондон към това хранилище.
— Нашето френско злато — прошепна господин Мериуедър. — На няколко пъти получихме предупреждение, че навярно се подготвя опит да бъде откраднато.
— Вашето френско злато ли?
— Да. Преди няколко месеца ни се наложи да увеличим оборотните си средства и за тази цел заехме тридесет хиляди наполеона от банката на Франция. Разчуло се е, че не сме успели да разопаковаме парите и че те все още се намират в хранилището. В коша, върху който седя, има две хиляди наполеона, подредени между листове оловно фолио. Никога досега не сме съхранявали толкова големи златни авоари в един-единствен клон на банката и нашите директори силно се безпокояха от това.