Клубът на Хънт [bg]

Джон Лескроарт Клубът на Хънт Уайът Хънт #1

На Джъстин Роуз Лескроарт

„Смяташ, че се познаваш, докато не започнат да се случват разни неща, докато не изгубиш обвивката на своята нормалност.“

„Малка смърт в Лисабон“ от Робърт Уилсън

Тогава…

1/1992 г.

Отвън голямата четириетажна жилищна сграда на Двайсет и второ авеню близо до Балбоа в квартал Ричмънд изглеждаше добре поддържана, но и при предишни посещения по повод на оплаквания бях виждал подобно нещо и само по себе си то не означаваше нищо. В сградата имаше вероятно четирийсет жилища, всяко от които представляваше затворена в себе си отделна вселена, обитавана от самотници, от двойки, от студенти, от възрастни хора, от щастливи и от нещастни, от женени и от неженени, от хомосексуални и от нормални двойки, със или без деца.

В тази студена и мрачна сутрин задължаващото обаждане бе дошло от основното училище в Кабрило, където двете деца учеха съответно в шести и в четвърти клас. И двете бяха отсъствали от училище цялата предишна седмица, а родителите им не се бяха обадили в канцеларията, за да ги извинят. Когато служителката, следяща присъствието на децата в училище, позвънила в дома на семейство Дейд за пръв път миналата сряда, тя оставила съобщение, на което никой не отговорил. В петък отново се обадила и разговаряла с Тами, шестокласничката, която казала само, че всички са болни от грип. Майка й също била болна и не можела да дойде на телефона. Според Тами тя и брат й вероятно щели да се оправят до понеделник и щяла да донесе бележка от майка си или от лекаря. От някого. Обаче в понеделник децата пак ги нямало и служителката от училището се обади в Службата за закрила на детето, за да проверим какво става всъщност. В оплакването си тя отбеляза, че и двете деца изглеждат недохранени и са зле облечени.

Сега беше вторник сутринта, малко преди десет часа. Аз, Уайът Хънт, и партньорката ми за това посещение, всъщност любимата ми партньорка от СЗД, Бетина Кек, стояхме пред сградата, понеже никой не отговори след първите няколко натискания на копчето на звънеца от фоайето на сградата.

— Защо не ми се вярва да няма никой у дома? — попита Бетина.

Навън беше доста мразовито, а и на мен ми бе писнало да чакам. Преглеждах табелките с имената на живеещите в сградата и натисках копчетата едно след друго.

— Мразя, когато ни принуждават да правим това. Ако някой се обади, ще говориш ли?

— Защо аз?

— Може би защото си по-изобретателна? Не, чакай, едва ли е така.

— И съм по-забавна — отбеляза тя.

Като по даден знак домофонът изпращя и се разнесе гласът на възрастна жена: „Кой е?“.

Бетина се наведе по-близо до микрофончето и каза:

— Доставка по куриер.

— Така ли? Прекрасно. — Бетина ми направи знак да мълча и след това чухме: — Обаче нищо не съм поръчвала.

— Вие в кой апартамент живеете?

— В осми.

Забодох пръст в табелката с името, за да го прочете Бетина. Тя загря на секундата:

— Вие ли сте госпожа Крафт?

— Да.

— Ами ще трябва да се подпишете за доставката си.

— Какво е?

— В момента е една кафява кутия, госпожо. Ако не я искате, просто ще трябва да я върна.

— Къде?

— Я да видим. Струва ми се, че е от бижутерски магазин. Може би сте спечелили някаква награда.

Пауза, а след това:

— Е, добре.

Вратата избръмча и ни пусна в сградата.

— Може би наистина си по-изобретателна — казах аз, придържайки вратата пред партньорката си.

— Никакво „може би“ — усмихна ми се тя. — Това е най-приятната част от работата ни.

Минахме през една врата точно до входа и се качихме по стълбите до третия етаж. Апартаментът на семейство Дейд беше двайсет и втори номер, намираше се надолу по коридора вляво. Двамата застанахме пред външната врата, заслушани за известно време в звука от работещия вътре телевизор. Бетина ми кимна и аз почуках. Вътре тутакси намалиха телевизора. Почуках отново. И отново.

— Който намали телевизора — казах аз силно и авторитетно, — моля да отвори вратата.

Най-сетне се разнесе момичешки глас, тъничък и плах:

— Кой е?

— Служба за закрила на детето — меко каза Бетина. — Отворете, ако обичате.

— Не ми е разрешено.