Докато те тръгнат и аз приключа и с последното оплакване от купчината, стана седем часа. Все още притеснен от сериозността на сигнала, аз преглътнах гордостта си и се качих горе, за да проверя дали Мейхю е все още в кабинета си. Секретарката му си бе тръгнала, обаче той беше там и явно пиеше бренди от една малка чашка и говореше с някого по телефона. Когато ме видя на вратата на кабинета си, побърза да се извини и да затвори. Това беше първото ми посещение при него, след като отказах повишението.
— Да, Хънт, какво има?
От онзи ден бях станал Хънт, а не Уайът. Представих му накратко положението на Мигел, казах му кого съм изпратил и изтъкнах, че сигурно би искал да следи отблизо този случай през уикенда, за да види как ще се развият нещата.
Благодари ми за отговорността, с която съм поставил този сериозен случай на вниманието му, и заяви, че точно това възнамерява да направи.
Госпожа Нуньос отвела Мигел у дома в петък вечерта. В неделя той отново бил откаран в болницата, но този път със сериозно мозъчно сътресение, от което изобщо не се възстановил. По време на разпита д-р Търнър заявил, че е разговарял с мен и аз съм го уверил, че СЗД ще изпрати някой в болницата в рамките на един, най-много на два часа, обаче никой от отдела не бил отишъл.
В индивидуалните си показания Кардоза и Фрийд признаваха, че съм им възложил случая, но не съм поставил специален акцент върху него. Със сигурност нямаше нищо писмено (понеже бързах да ги изпратя да вървят, това поне беше вярно). Те дори отишли първо на друго повикване — имаха адреса и номера на случая като доказателство — и пристигнали в болницата много след като госпожа Нуньос била отвела сина си у дома. Тъй като смятали, че д-р Търнър не би изписал момчето, ако смята, че го грози опасност, те се отзовали най-напред на първото повикване и оставили бележка на семейство Нуньос за среща в понеделник сутринта.
Докато седях пред Уилсън Мейхю в същата стаичка по време на дисциплинарното проучване, той съвсем спокойно и категорично отрече някога да съм споменавал този случай пред него в каквато и да било връзка.
4/(2001 г.)
След края на административните процедури и обжалвания в крайна сметка щяха да ме оставят на работа в СЗД, ако приема официално писмено мъмрене, което щеше да влезе в личното ми досие, където обаче нямаше абсолютно нищо отрицателно, а и в случая с Нуньос също не бях направил нищо нередно. Нямаше сила на земята, която да може да ме накара да се замеся в предателството на Мейхю и в некомпетентността и безчестието на протежетата му. Осъзнах, че цената на отказа ми да приема писмото с мъмренето бе кариерата ми в СЗД.
Така да бъде.
От десет години живеех в един огромен склад с контролиран наем южно от Маркет стрийт, на практика в сянката на магистрала 101. Когато се нанесох, беше едно съвсем празно място с висок седем метра таван. Поставих окачени тавани и оградих с гипсокартон малко повече от една трета от 360-те квадратни метра площ, сложих мокет и разделих помещението на три отделни стаи — дневна с кухня, спалня и баня.
Пет месеца, след като напуснах работата си, лежах на ниския си матрак и дочитах „Последният лъв“, прекрасния втори том от биографията на Уинстън Чърчил, написана от Манчестър. Когато приключих, оставих книгата и поседях известно време, размишлявайки за живота на човека, за когото само бях чел. Блестящ военен лидер, обаятелен оратор, майстор на великолепни акварели, носител на Нобелова награда автор, министър-председател на Великобритания и — о, да — спасител на западния свят. Личните му трудности между двете световни войни, когато е бил дискредитиран и оклеветен както от враговете, така и от приятелите си, поставяха в друга светлина собствените ми проблеми с Мейхю и със СЗД.
Което не означава, че по някои въпроси не бях направо бесен. В повечето случаи се справях с този проблем, като карах сърф по няколко часа дневно близо до Койот Пойнт. Освен това играех в две баскетболни мъжки лиги, където се раздаваха здрави лакти. Често правех джогинг по Ембаркадеро. Включвах електрическата си китара „Страут“ към уредбата си и прозорците на склада едва не се пръскаха. Няколко пъти месечно заедно с Девин Джул се отбивах в стрелбището „Джаксънс Армс“ в южната част на града и изстрелвах няколкостотин деветмилиметрови куршума там, където си представях, че се намира главата на Уилсън Мейхю. Ейми Ву, симпатична адвокатка от града, с която се бях запознал във връзка с работата си в СЗД, ми бе страхотно платоническо приятелче на чашка, а освен това притежаваше сякаш вродено умение да озаптява нрава ми, който откакто напуснах работа се палеше от едното нищо.