Но както вече казах, полагах старание.
Станах и отидох да проверя съдържанието на хладилника си. Както си стоях босоног в кухненската част на жилището си, мръсотията под краката ми ми напомни, че от известно време не бях чистил основно помещението, така че без много да му мисля просто грабнах парцала. Когато приключих с пода, изпразних коша с дрехи в пералнята, която се намираше близо до спалнята, сипах прах за пране и я настроих на дълъг режим. Избърсах плотовете в кухнята и в банята, след това почистих ъглите от прах и паяжини. После пуснах миялната, защото вече цяла седмица просто плакнех съдовете и ги подреждах вътре — предимно чаши за кафе, няколко тенджери и малки чинийки.
След това се съблякох и се приготвих да си лягам. Дрехите ми се въртяха с грохот в сушилнята. Плотовете и подът бяха толкова чисти, че направо да се храниш от тях. Миялната беше престанала да бръмчи. В спалнята ми и в дневната имаше прозорци, разположени високо на стената, които гледаха към Бранан стрийт и поради уличното осветление жилището ми никога не беше съвсем тъмно. Когато всички светлини бяха изключени, както бе в момента, в стаите и в склада като цяло имаше нещо подобно на лунно сияние.
Телефонът иззвъня и аз вдигнах:
— Френския ресторант — казах.
— Ако това наистина е френският ресторант, бих искала да направя резервация — каза женски глас.
— Съжалявам, не правим резервации.
— Смятах, че ако се обадиш точно два месеца преди деня, в който искаш да ядеш, точно в девет сутринта, може би ще имаш шанс.
— Само при положение че има свободна маса и че телефонът не е зает, а той винаги е зает.
— Не и в момента.
— Не, обаче не е девет сутринта. Съжалявам.
— Има ли някакъв начин да си направя резервация сега?
— Да не би случайно първите три букви от фамилията ви да са щ-ж-х?
— Това не може да са първите три букви от нито една фамилия. Освен това моето фамилно име има само две букви.
— Съжалявам, обаче не мога да ви вместя в графика.
— Не обслужвате ли хора, чиито фамилни имена имат само две букви?
— Много рядко. — Само че играта вече се бе изчерпала. Попитах Ву дали не си търси компания за по едно тази вечер.
— Боя се, че не. Работя.
— Все още? — погледнах часовника си. — В десет и половина?
— Адвокатската работа никого не чака, Уайът. Ето, захващам се с папките. — Тя замълча за миг. — Можеш ли да познаеш на чие име попадам върху бюрото си?
— Уинстън Чърчил.
— Хубав опит, но грешиш. Уилсън Мейхю. Напомня ли ти нещо?
— Смътно.
— Да си чувал нещо за него напоследък?
Не успях напълно да прикрия обзелото ме вълнение.
— Какво знаеш, Ву? Кажи ми, че новината е лоша. Нали не е умрял. Би било твърде честно.
— Не, не е умрял. Но явно е пострадал. Или поне така твърди.
— Как точно е пострадал?
— Имал ужасна, побъркваща, предизвикана от работата и от огромния стрес болка в гърба.
— Ау, ама това са бая определения.
— Така е.
— И какво означават? Че болката не е физическа ли?
— Не, болката си е съвсем истинска, ако той изобщо я чувства. Само че точната физическа диагноза би била трудна.
— Ти как разбра за Мейхю? Да не би да е твой клиент?
— Не, обаче един от най-големите ни клиенти е Калифорнийската медицинска осигурителна агенция, която се занимава с медицинските компенсации на държавните служители. Имаме и отдел, който специализира предимно в разобличаване на измамите със здравните осигуровки.
— Така.
— Така. Ами чувал ли си някога за болестта на шефа?
— Не. Да не би Мейхю да е болен от нея?
Въпросът ми я накара да забави темпото.
— Всъщност догадката може би не е лоша. Знаеш ли какво представлява болестта?
Никога не бях чувал за това и тя ме осветли по въпроса. Явно всеки един от предишните шест директори на Калифорнийския магистрален патрул бе подавал иск за нетрудоспособност през последните месеци от съответните им периоди на този пост и сега всеки от тях получаваше над сто хиляди долара годишно като инвалидна пенсия над нормалната си пенсия. Един от бившите шефове, продължи да разказва Ейми, чиято нетрудоспособност като магистрален патрул била диагностицирана като дължащо се на стреса високо кръвно налягане, започнал работа като директор по сигурността на международното летище на Сан Франциско, а заплатата му на този пост била повече от сто и петдесет хиляди долара годишно. Заедно с пълната си пенсия като магистрален патрул, здравната компенсация и новата заплата този трудолюбив полицейски служител получавал почти четиристотин хиляди долара годишно, голяма част от които били освободени от данъци, защото идвали от фондове на данъкоплатците.