Като първа служебна задача реших, че ще го събудя за развлечение. Тъй като все още имах домашния му номер от указателя на СЗД, набрах го директно, чух гласа му след второто позвъняване и ухилен затворих. Отидох с колата си на адреса на Чери стрийт, който Ейми ми беше дала, уличка без изход в северния край на Лейк, близо до южната граница на Президио. Тъкмо минаваше осем часа. Докато паркирах от отсрещната страна на улицата, няколко къщи по-надолу, забелязах черния мерцедес със суетните табели, на които пишеше „Детски работи“ — представата на Мейхю за забавна игра на думи във връзка с работата му в СЗД. Значи бях на точното място. Проверих камерите си за последен път, но все още не бях съвсем сигурен какво точно възнамерявам да правя. Ейми бе описала Мейхю като частично амбулаторен пациент, но освен това ми каза, че той получавал пенсия за пълна инвалидност. Затова очаквах, че в неговия случай амбулаторно болен ще означава, че може да става от инвалидната си количка, за да отиде до тоалетната, или нещо подобно.
Петнайсет минути след началото на първото ми наблюдение дъждът отново се усили и се сипеше на вертикални снопове, които на практика частично скриваха гледката ми към входната врата на голямата двуетажна къща на Мейхю, намираща се на дванайсет стъпала над нивото на улицата. Прозорците на автомобила ми, леко отворени, за да не се запотяват, всъщност се запотиха. Казах си, че ме чакат много бавни две седмици, ако моят обект си остане у дома, прикован или не към леглото си.
А това не беше представата ми за добре прекарано време.
Имах две възможности: да се обадя отново или да почукам на вратата му.
В СЗД директният подход даваше най-добри резултати. Затова изчаках дъждът да понамалее, след това излязох от колата, притичах през улицата и нагоре по стълбите. Според добрия тон все още беше рано за посещения без предварителна уговорка, само че Мейхю беше буден още преди час, след като вдигна телефона, нали така? В сравнение с недокрай обмисления ми план отпреди седмица да поръчам убийството на този човек, подобно нахлуване ми се стори едва ли не добронамерено.
Натиснах звънеца, почаках, след това отново го натиснах. След малко чух стъпки и вратата се отвори. Вероятно бе съпругата му. В този час не бе въплъщение на добронамереността.
— С какво мога да ви помогна? — попита тя рязко и делово. — Малко е раничко да звъните по хорските врати, не мислите ли?
— Да, госпожо, съжалявам, но се надявах да разговарям с господин Мейхю.
— Боя се, че в момента това не е възможно. Не се чувства добре.
— Чух за това, но е много важно. Няма да му отнемам много време. Аз съм негов бивш служител от СЗД, Уайът Хънт. Сигурен съм, че той ще иска да ме види.
Устите й бяха стиснати на тънка линия.
— Не съм толкова убедена, но почакайте за момент.
Затвори вратата под носа ми и аз направих каквото ми беше казала — зачаках.
Нови стъпки, този път по-тежки, и след миг се озовах лице в лице с Мейхю. Беше облечен за работа, със сако и вратовръзка. Съмнявам се, че съпругата му го беше вдигнала от леглото с тези дрехи, още повече пък с обувки.
— Уилсън. — За пръв път го наричах по малко име.
Той се поколеба, необичайната фамилиарност го свари неподготвен.
— Какво правиш тук? Какво искаш?
Ухилих се ледено и отговорих:
— Искам си работата, обаче вече е твърде късно за това, нали?
— Не съм виновен аз, Уайът. Решението беше твое.
— И кое решение по-точно, Уилсън? — Май ми допадна да му говоря на малко име. Така нещата ставаха по-динамични.
— Че не прие писменото мъмрене. Ти взе това решение.
— Да, така беше. А знаеш ли защо го направих?
— Не, не знам. Обаче постъпката ти беше глупава, това беше единственият ти шанс да запазиш работата си, а ти го проигра.
— Близо си, обаче не съвсем. Не можех да приема писменото мъмрене, защото не съм направил нищо нередно. Ти го знаеше и излъга.
— Измисляш си — каза той. Отстъпи назад и понечи да затвори вратата.
У мен като вълна започна да се надига ярост още щом го зърнах, а сега вече бях яхнал тази вълна. В крайна сметка бях новак в подобни сблъсъци. Силата на чувствата ми донякъде ме изненада. Действайки без да се замислям, подпъхнах крак във вратата и се наведох напред.