— Сигурен ли си, че не искаш да почакаме, докато не дойде Девин?
— Сигурен съм — отговори Хънт. — Каквото и друго да се е случило между нея и Дев, можеш да бъдеш сигурна, че той е успял да й предаде посланието, затова трябва да я ударим сега, докато е все още слисана, преди да успее да го смели. Сигурен съм, че Дев няма да иска да види тази следваща част. Няма дори да иска да чуе за нея.
— Пичът доста се набърка в това, Уайът — обади се Мики. — Той следва инструкциите ти, ще трябва да го преглътне.
— Да, това му е работата — сви рамене Хънт. — Всичко, което е направил до този момент, го пише в малкия му наръчник за разрешените неща. Както всички знаем, той е длъжен да се съобразява с процедурата, за която аз за щастие не е нужно да се притеснявам.
— Да, но просто искам да отбележа, че двамата с Ейми също сме служители на правораздавателната система. Всъщност, доколкото си спомням, май работя за областен прокурор. — Джейсън, вече доста нервен, не се оплакваше, а просто излагаше един факт. — Така че може би си струва да запомним идеята на Уайът да не говорим за това, когато всичко свърши.
Ейми успокоително положи длан върху ръката му.
— Ясно. Смятам, че всички го разбират, Джейсън. Хайде да действаме. Уайът, кой е номерът?
Хънт й го даде и тя го набра, заобиколена от тримата мъже, които бяха напрегнати всеки по свой си начин. Хънт бе със скръстени ръце, а мускулчетата на челюстите му играеха. Мики пристъпваше от крак на крак. Джейсън, пъхнал ръце в джобовете си, стоеше с пламнало лице, с полупритворени тъмни очи, сякаш спеше, и дъвчеше долната си устна отвътре. Никой не продума.
Ейми се преструваше на спокойна, но очите й скачаха от дърветата към небето, към мъжете около нея, докато чакаше телефонът да звънне, и така издаваха напрегнатостта й. Лек полъх на вятъра я освежи и духна няколко кичура коса към лицето й, които тя почти гневно отметна встрани. Изведнъж, с въздишка на облекчение, тя прошепна:
— Звъни.
След това кимна. Някой бе вдигнал.
— Може ли да разговарям с Каръл Маниън, ако обичате? — със съсредоточено присвити очи попита Ву. — Да, разбирам — каза тя, — но случаят е спешен. Трябва да разговарям с нея лично. — Още една пауза. — Това няма да е възможно. Бихте ли попитали, моля? Наистина става дума за нещо много спешно. Да. — И накрая решителният удар: — Кажете й, че я търси Стейси Розали.
Кокалчетата на Ву бяха побелели, докато стискаше мобилния телефон. Отвори очи, срещна стоманения поглед на Хънт и отново кимна леко. Каръл идваше на телефона.
Когато долетя до нея, гласът й нямаше нищо общо с изискания контраалт, който Ву бе забелязала преди началото на търга. Всичко, което се бе случило на Каръл Маниън през този ден, първо с Ейми, а после явно и с Джул, най-сетне бе успяло да подрони външната й маска на овладяност и изисканост, както беше предположил Хънт. Сега в гласа й се долавяше ужасът, който клокочеше и бучеше в гърлото й:
— Кой се обажда?
Хънт беше казал на Ейми да мине направо на въпроса и да не й дава възможност да затвори. Ву заговори премерено и равно:
— Обажда се Стейси Розали, Каръл. Стейси Кайли, майката на Тод.
— Кой се обажда? Пак ли полицията? Това си е чист тормоз.
— Не е полицията, Каръл. Знаеш, че не е полицията.
— Кой е тогава? Какво искате?
— Искам сина си обратно. Обаче е твърде късно за това, така че ще се задоволя с Андреа Паризи.
— Ще затворя.
— Ще те оставя на спокойствие, ако ми кажеш къде е Андреа.
— Не знам за какво говорите.
— Напротив, Каръл, знаеш. Не ме принуждавай да те заплашвам. Не искам да взимам Тод и да те принуждавам на размяна, но ще го направя, ако се наложи.
Сега Каръл явно се паникьоса от другата страна на линията. Ву я чу да крещи през къщата: „Тод! Тод! Къде си! Ела тук! Трябва да те видя! Веднага!“. Накрая изпищя.
Отзад се чуха и други гласове. Мъжки. Загрижени.
Каръл отново се върна на телефона и в гласа й недвусмислено се процеждаше страх.
— Той е тук. Добре е.
— Знам. Никога не бих наранила собствения си син. Но ще ти го взема.
— Кажи ми коя си!
— Казах ти. Къде е Андреа?
— Казах ти, че не знам! Не знам.
— Добре — каза Ву. — Предупредих те. Погледни пред задните си прозорци. Ще се обадя отново точно след пет минути.
В съседната на кухнята трапезария в имението Каръл стоеше с телефона в ръка и дишаше тежко с пребледняло лице. Уорд бе влетял при първите й писъци, последван от Тод, от пазача, който бе пуснал Джул в къщата, и от гувернантката на Тод. Сега и четиримата стояха на прага.