— Казваш ми право в лицето, че не си спомняш как се отбих в кабинета ти, за да ти кажа за Нуньос?
Той силно натисна вратата, но безуспешно, така че се отказа.
— Доколкото си спомням, и последния път, по време на изслушването, пак го казах в лицето ти. Тогава също не ме притесни, защото казвах истината. — Той се ухили и додаде: — В случай че носиш микрофон. — След това лицето му помръкна: — А сега махнете крака си от вратата ми, господин Хънт, защото иначе ще бъда принуден да повикам полицията. Последния път, когато имахме недоразумение, което изискваше намесата на трета страна, вие доста пострадахте, не мислите ли? Сигурен ли сте, че искате отново да преживеете подобно нещо?
— Не — отговорих, — прав сте. — Отстъпих назад и освободих вратата. — Този път трябва да се справя с нещата по различен начин.
Спокойното му лице се наклони с престорено любопитство.
— Това ми звучи като заплаха.
— Така ли?
— Е, в случай че е така, нека ви кажа, че още тази сутрин ще подам оплакване в полицията, а когато пътищата ни отново се пресекат, ще поискам — и уверявам ви, ще получа — ограничителна заповед срещу вас.
— Благодаря за предупреждението.
— На ваше място, щях да забравя и да продължа живота си. Ние не сме от една категория, господин Хънт. Смятах, че вече сте разбрали това. — Той ми кимна и преди да затвори вратата, май наистина каза: — Приятен ден.
Оставих съобщение на пейджъра на Девин Джул и той ми звънна половин час по-късно. Дъждът ту спираше, ту отново започваше да вали през цялата сутрин, но вече по небето бяха започнали да се появяват сини участъци, които аз тълкувах като приближаването на по-добри неща. В голямата къща малко по-надолу по улицата никой не помръдваше. Ако не бях видял със собствените си очи, че Мейхю страда от болки в гърба точно колкото страдам и аз, липсата на активност от негова страна би могла да ме обезсърчи. Вместо това се обнадеждих от вероятността искът му наистина да е бил фалшив и посветих известно време на логистика във връзка с най-добрия начин да го изоблича. Реших, че ми е хрумнала прилична идея.
По онова време Девин вече знаеше всеки нюанс от моята история с Мейхю. Когато му разказах в най-общи линии какво правя, той веднага се наостри, готов за малко извънкласна дейност заради мен, стига да има елемент на разплата. Уверих го, че ангажиментът му няма да е дълъг, а планът ми е толкова красив, че направо ще го разплаче.
Друг добър знак за нашия отбор беше, че в момента Девин и партньорът му не бяха затрупани с бог знае какви разследвания за убийства. През февруари явно не ставаха много убийства и те работеха само по два случая. Освен това и двамата трябваше да дадат свидетелски показания в съда тази сутрин. Затова си бяха оставили деня свободен, обаче процесът по някаква причина се проточил и сега ги очакваше следобед без насрочени разпити на свидетели и без никаква друга работа от жизнено значение. Девин можеше или да излезе и да се позабавлява, или да си кисне в участъка и да пише доклади.
Труден избор.
Дадох на Джул телефонния номер и го предупредих обаждането за спадналата гума на Мейхю на всяка цена да идва от уличен телефон, откъдето не може да бъде проследено.
— Ау, страхотна идея, Уайът! — каза той с убийствената ирония, която си беше негова запазена марка. — Никога нямаше да се сетя.
Обаче въпреки сарказма той и партньорът му се включиха. Така че вече разполагах с бойна група от трима души, броейки и самия себе си, а две трети от нея бяха подготвени полицейски инспектори. Нарекох всички ни Клубът на Хънт. Това не ме преизпълни с лековата самоувереност, но шансовете изглеждаха добри.
Сигурно ще попитате — каква спаднала гума?
Ами онази, която лично аз изпуснах, клекнал до колата му пред къщата, като развъртях клапана на дясната задна гума, след това изпуснах въздуха с галещо слуха ми свистене, докато гумата не спадна чак до джантата. Признавам, че това деяние може да се окачестви като детински и незрял вандализъм, който не приляга на зрял човек като мен. Само че ми носеше утеха съзнанието, че всъщност това са детински работи, както прокламираше самият Мейхю, а според мен това придаваше на стореното някаква елегантна симетрия.
Въпреки това нервите ми бяха обтегнати, докато притичвах обратно към собствената си кола, за да почакам. Джул щеше да се обади, когато наближеше достатъчно, а като се имат предвид всички променливи величини в графика му и в уличното движение, това щеше да му отнеме един час и дори повече. За щастие двамата с Маниън явно нямаха търпение да излязат на улицата, затова пристигнаха не повече от двайсет минути, след като Дев ми позвъни на мобилния и ми каза, че е осъществил обаждането. Трябваше да съм готов.