Тя погледна телефона, сякаш учудена, че той все още е в ръката й, остави слушалката и отново се обърна към останалите.
— О, Тод — възкликна тя, вървейки към него с разперени ръце. — Детенцето ми. Добре ли си? Кажи ми, че си добре.
— Добре съм, мамо. Добре съм. Ти добре ли си?
Тя бе коленичила до него и го притискаше силно.
— Добре съм — каза, но гласът й секна. Раменете й се повдигнаха веднъж, след това още веднъж. Опита се да потисне отчаяното си ридание.
— Каръл — застана до нея Уорд. — Какво става, кажи ми.
Само че вместо това тя се съвзе, изправи се и се обърна към охраната.
— Днес в къщата идвал ли е някой друг освен инспектор Джул?
— Не, госпожо.
— Сигурен ли си? — рязко го попита тя. — Не гледай към Тод. Искам ти да ми отговориш! Идвал ли е някой?
Смаян от гневното избухване, пазачът направи крачка назад.
— Не, госпожо, сигурен съм. Никой.
— Каръл… — протегна ръка Уорд.
Тя вдигна предупредително пръст към съпруга си и отново се обърна към пазача:
— Когато се върнахме, той беше отпред. Джул. Отдавна ли стоеше там сам?
— Не, госпожо, най-много една-две минути, преди да пристигнете. И аз през цялото време го наблюдавах.
— Какво направи?
— Постоя в колата си около минута, не повече, след това излезе и се приближи към края на алеята.
— И какво направи там?
— Като че ли просто се любуваше на гледката.
— И това е всичко? Не е ходил отзад?
— Не, госпожо, нямаше време за такова нещо. Вие с господин Маниън пристигнахте минута след това. Всъщност почти веднага.
Тя се обърна рязко към гувернантката:
— А ти беше с Тод през целия ден?
— Si, senora. Toda al dia.
Тя се обърна към сина си:
— Тод, истина ли е това? През целия ден?
Момчето, вече уплашено от лудостта на майка си, отстъпи встрани от бавачката си.
— Ма-амо.
Уорд се приближи и обгърна с ръка раменете на съпругата си, като отпрати останалите с нетърпеливо махване с ръка, защото искаше да я откъсне от всички. Направи редом с нея няколко крачки към дневната, чиито огромни прозорци гледаха на запад и имаха дълги бели завеси, които сега бяха дръпнати, за да я предпазват от следобедното слънце.
— Кой се обади, че те разстрои толкова? Пак ли става дума за онази работа с полицията? — Той се пресегна към нея, когато тя се отдръпна. — Каръл, моля те…
Тя стигна до мястото, където двете завеси се събираха в средата на прозореца и ги дръпна толкова силно, че едното перде се откачи от кукичките горе. След това отстъпи назад като ужилена, закри устата си с ръце и изстена през пръстите си.
Върху стъклото със сребърна боя и огледално, за да могат да бъдат прочетени отвътре, някой бе изписал със спрей и с главни букви името Т-О-Д.
— Ало. — Гласът на госпожа Маниън този път едва се чуваше по мобилния телефон. Беше в паника, но все още успяваше упорито да се владее.
— Не ме прекъсвайте. Можете да отпратите всички останали — каза Ву, използвайки точно същите думи, за които се бяха разбрали предварително. — Не трябва никой друг да бъде замесен. Сега става въпрос за Андреа, не за вас. Ще ви наблюдаваме.
Ейми бе пребледняла и ръката й трепереше, докато подаваше телефона на Хънт — апаратът бе силно затоплен.
— Божичко! — възкликна тя и въздъхна. — О, боже!
Джейсън обгърна раменете й с ръка:
— Добре ли си?
Тя поклати отрицателно глава и пак издиша дълбоко.
— Мамка му, мамка му, мамка му! Това беше ужасно.
— Беше страхотно — обади се Мики.
— Сигурно ще повърна.
— Ела тук. — Джейсън я накара да седне, седна до нея и обгърна тялото й с ръце.
Хънт коленичи и повдигна брадичката й с пръста си:
— Беше безукорно, Ейми. Справи се прекрасно.
Тя кимна, все още дишайки учестено, а Джейсън погледна към Хънт.
— Какво ще правим сега? — попита той.
— Сега вие двамата, Джейсън и Ейми, изчезвате оттук. Вече направихте предостатъчно. Ако ви спипат да участвате в това, работата ми ще бъде сериозно застрашена, да не кажем, че с кариерата ви може дори да бъде свършено. Твърде много има да губите.