Сега беше ред на Джул да помълчи, да погледне към имението, да види колко е часът.
— Наистина — повтори Хънт.
— Може би ще поостана още няколко минути. Ще рискувам.
Оставаха три седмици до най-дългия ден в годината, но крайбрежните планини препречваха достъпа на слънцето до ниските части на долината малко след шест часа. Към седем без петнайсет сянката бе пропълзяла нагоре до базовия лагер и Джул си бе сложил якето, което носеше всеки ден в Сан Франциско.
— Започва се — обяви Хънт.
Джул застана до него и присви очи в сянката, докато Хънт се изправи от капака на колата си, грабна радиостанцията, свърза се с хората си и каза на Мики на долния път, че хората излизат от къщата на паркинга отпред. Нареди му да запали колата и да е готов за тръгване.
— За колко души става дума?
— Чакай. — Хънт стисна с ръка единия крак на стойката и се наведе към бинокъла. В багажника на купъра имаше очила за нощно виждане, но все още не бе съвсем сумрачно и той не ги бе извадил. — Някакъв тип в тъмен костюм с детето и с една жена. Не знам дали е Каръл. Можеш ли да я видиш, Крейг? Край.
— Не, къщата ни пречи.
Хънт проследи малкото шествие, което се насочи към един от спортните автомобили.
— Знаем ли колко души има в къщата? Семейство Маниън, детето, охранителят. Някой друг?
— Хлапето има бавачка — каза Крейг. — Видяхме я на горния етаж през прозорците.
— Значи петима. Петима.
— Така ми се струва.
Мъжът с костюма се качи в колата, а момчето и жената се настаниха на задната седалка през по-далечната врата, която Хънт не можеше да види. Във вечерното спокойствие дори от такова голямо разстояние той успя да долови глухото ехо от запалването на двигателя. Колата потегли напред и спря до входната врата, като блокира по-голямата част от нея. Хънт видя как вратата на къщата се отваря и пак се затваря. Усети някакво движение, но само това.
— Мик, те слизат. Не знам дали всички са в колата, но ти най-добре ги последвай и разбери.
— Ясно. Тръгвам. — Три минути по-късно Мик отново се обади: — Прозорците са матови, Уайът. Не виждам вътре.
Хънт потисна желанието си да изругае.
— Добре. Накъде потеглиха?
— На север.
— Значи не се връщат в града?
— Вероятно не. Може би отиват да хапнат в долината.
— Да се надяваме. Добре, остани с тях. Обади се, когато разбереш кои са.
— Разбрано.
Двайсет минути по-късно гласът на Чиърко се разнесе от радиостанцията, макар и съвсем тихо:
— Уайът, чуваш ли ме? Задната врата току-що се отвори.
— С бинокъла за нощно виждане ли си?
— Да.
Небето точно над тях все още беше синьо, но сега сенките на крайбрежните планини бяха погълнали целия пейзаж чак до върховете зад наблюдателния пункт на Хънт. Сумракът щеше да се спусне най-много след десет минути. Хънт вече бе сложил бинокъла си за нощно виждане, само че нямаше никаква полза от него, защото не виждаше задната част на къщата.
Хънт обаче не се нуждаеше от никакви оптически прибори, за да забележи ивицата светлина, която се плъзна по билото зад имението, а след това се завъртя по-нависоко сред дъбовете и канарите, където цял следобед се спотайваха Тамара и Крейг. Хънт не видя и следа от тях в лъча светлина, което беше добър знак, че никой друг не би могъл да ги забележи.
Поне се надяваше да е така.
— Залегнете — прошепна той.
Лъчът светлина изчезна, но се появи отново след двайсетина секунди от същото място и описа същата траектория.
— Опитват се да ни заслепят — почти нечуто се разнесе гласът на Чиърко.
— Разбрах. Не се показвайте. Успяхте ли да видите кой е?
— По-възрастна жена, струва ми се. Трябва да е Каръл, нали? Върна се вътре.
Хънт се залепи за бинокъла си и си даде сметка, че е допуснал тактическа грешка. Сега, когато Мики бе изчезнал заедно с радиостанцията, той не можеше да напусне своя наблюдателен пост и едновременно с това да държи под наблюдение предния вход. Щеше да има празнина. Изтъкна този факт пред Джул.
— Какво искаш да направим? Да сляза ли долу?
— Проблемът остава — отбеляза Хънт. — По дяволите, ето я. — Каза по радиостанцията: — Тя е на предната врата, Крейг. Можеш ли да я видиш?