В зловещото зеленикаво сияние Хънт правеше крачка след крачка, като се опитваше с едно око да следи за препятствия отпред, а с другото да наблюдава хамбара за някаква светлинка от вътрешността му. След всяка крачка той спираше, изчакваше и се ослушваше. Не се чуваше никакъв звук.
Беше голяма двуетажна постройка с три стени, вградена в най-западната стена на носа. Сега, когато стоеше точно пред нея, след като бе успял да се промъкне дотук през ничията земя, видя, че вратата на хамбара е открехната. Ако тя беше отзад и го причакваше…
Не можеше да си позволи да мисли за това.
Все още нямаше представа какво прави тя. И какво общо имаше то с Андреа Паризи. Всичко, което беше направил и научил през последната седмица, сякаш нямаше нищо общо с онова, което тя правеше в момента. Беше толкова далечно.
Той слушаше. Слушаше.
Извади пистолета си.
Мина през пролуката и влезе в хамбара, приведе се и се завъртя. Нещо се раздвижи в периферията на зрителното му поле и той отскочи назад, когато видя огромен и блеснал в зелено плъх да притичва до куп слама и да изчезва от погледа му. Той си пое накъсано дъх и отново се обърна, този път описвайки пълен кръг. На страничната стена имаше шест отделения, а в ъгъла до задната врата се виждаше частично отворена стая за сбруи и седла.
И тогава той я забеляза.
В стената на носа имаше друга врата, вероятно водеща към друга пещера. Разбира се, помисли си Хънт. Как не се беше сетил по-рано? Ако имаше нови пещери, значи съвсем логично бе да се допусне, че има и стари.
Или поне една стара пещера, вече изоставена, непосещавана, заключена.
Той прекоси помещението до вратата, която всъщност не беше заключена като останалите, а беше открехната няколко сантиметра. Отвътре се долавяше лек студен полъх и Хънт дръпна масивната врата — беше дебела поне десетина сантиметра — още малко към себе си.
Пристъпи вътре.
Дори с очилата си за нощно виждане му бе трудно да вижда — очилата не хвърляха светлина сами по себе си, а само усилваха наличната светлина, а в пещерата нямаше много за усилване. Той опря ръка в стената и направи още една колеблива и тиха крачка, след това още една. След трийсетина стъпки пещерата леко завиваше наляво, а след това рязко извиваше отново надясно. Наложи се да заобиколи няколко стари винени бъчви, които лежаха странично, облегнати до стените на пещерата. Хънт продължи да напредва мъчително, докато вече нямаше накъде да върви.
Толкова дълбоко във вътрешността очилата за нощно виждане бяха безполезни. Вече нямаше абсолютно никаква светлина, която да усилват. Хънт свали очилата и запали фенерчето си, удивен от това, че пред него се появи друга врата, която изцяло блокираше достъпа му и явно бе вградена в каменните стени на пещерата. Зад него в огромния отекващ мрак и в дълбините на пещерата се разнесе някакво скърцане. Той едва има време да понечи да се обърне, когато скърцането бе последвано от приглушен и ужасяващ тропот.
Не можеше да бъде друго — вратата на пещерата се затваряше.
Макар да не беше силен, това бе първият звук, който Андреа Паризи чуваше, откакто масивната врата се бе затворила зад гърба й преди един бог знае колко дни. Тя лежеше по гръб на камъните точно зад вратата — всъщност се бе притиснала към вратата. Беше почти парализирана от глад и от жажда и отначало си помисли, че е чула звука насън или в състояние, наподобяващо сън. Онова, което бе останало от разсъдъка й, смяташе, че тя всъщност вече не е там. Нищо от случващото се сякаш не бе реално, а дори и да беше, не можеше да продължава още дълго. Вероятно тя дори вече бе мъртва.
Но със сигурност се беше разнесъл някакъв звук. Достатъчно близо до нея, за да го чуе.
Опита да се обърне на една страна, с лице към вратата и да извика, но мускулите не й се подчиняваха, за да се помръдне, а гърлото й бе толкова пресъхнало, че не можеше да изтръгне от него никакъв звук.
Само че ако бе чула някакъв звук, значи някой бе влязъл. Може би все още можеше да бъде спасена, може би й оставаше още живот.
Трябваше да опита пак.
Опита да се съсредоточи и се постара да поеме въздух в пресъхналите си и празни гърди.
Този път звукът, който издаде самата тя, нямаше никаква форма. Никакви думи. Беше някакво неясно стенание, което почти веднага се разтвори в студения й гроб и я остави изтощена и с пламнало гърло.