Беше невъзможно.
Продължи да оглежда стените на пещерата, край бъчвите, и отново се върна чак до предната врата. Тя бе прецизно вградена във варовика. Тясната пукнатина на три метра височина бе единствената възможност. Нямаше и следа от друг изход. Той се отпусна на пода, долепил гръб до вратата към хамбара. Изключи фенерчето, остана в пълен мрак и се опита да се съсредоточи.
Сети се за бъчвите.
Отново се върна до средата на пътя, постави фенерчето си на пода, свали една от тежките празни бъчви от дървената полица и я търкулна под пролуката.
Нямаше да е достатъчно.
Стъпи върху бъчвата, но все още не успяваше да стигне долния край на пролуката. Все още не му достигаха трийсетина сантиметра.
Слезе от бъчвата, отново взе фенерчето си и освети пролуката, като се опита да получи по-ясна представа колко е голяма. Все още не можеше да види на повече от метър. Промени посоката на огледа и прокара лъча на фенерчето по долната част на отвора. Назъбен, с остри ръбове и съвсем ясно очертан, отворът като че ли бе естествен дефект в твърдата скала, но Хънт знаеше, че ако се опита да подскочи, за да се хване, а скалата поддадеше под тежестта му или просто се срутеше, в най-добрия случай го очакваше едно лошо падане. Вероятно счупена кост или нещо още по-лошо.
Само че нямаше друг избор.
Използва очилата си за нощно виждане, за да подпре фенерчето си на земята по такъв начин, че лъчът да е насочен към отвора на пролуката. Отново се покатери върху бъчвата, проучи мястото, където трябваше да се хване и се опита да си представи следващите си действия — да се метне към стената, да се повдигне достатъчно, за да промуши раменете си, да си проправи път навътре с лакти и да вдигне крака с надеждата, че ще има достатъчно място, за да се побере. И че пукнатината не свършва в друга скала, някъде дълбоко в сърцевината на каменния нос.
Нямаше да му помогне, ако много разсъждава.
Подскочи.
Пълен мрак.
Хънт трябваше да се сети да си вземе очилата за нощно виждане. Или фенерчето, макар че имаше нужда от него, за да освети отвора на пукнатината. Трябваше да подпре фенерчето с пистолета си, а не с безценните очила, а ето че сега безполезният пистолет висеше в кобура отзад на кръста му.
Не можеше да направи нищо друго, освен да продължи да пълзи напред по корем, сантиметър по сантиметър, да опипва пътя пред себе си за издатини в тясното пространство, което на два пъти вече се бе стеснявало дотолкова, че удряше главата си. Течността, която сега усещаше да се стича по челото и по заслепените му очи, имаше вкус на кръв. Знаеше, че ръцете му също са изподрани и кървят.
Пред него проходът се стесняваше все повече.
Когато започна придвижването си, пред него имаше достатъчно място, за да се придвижва на лакти и да се оттласква с колене, както се бе научил във военните лагери. Сега, след едно почти безкрайно изкачване, той усещаше как стените се затварят и отгоре, и отдолу — към гърдите му, как се притискат към гърба му, а пистолетът му се закача с почти всяко движение. Дори не можеше да се извърти, не беше сигурен, че може да се върне назад, дори и да опиташе. Продължи да се избутва напред с протегнати ръце, дращейки с крака и най-сетне се озова почти заклещен в твърдата скала.
Ако се заклещеше още по-силно, нямаше да може да продължи в която и да е посока. Вече бе пълзял много, много минути и бе изминал поне шейсет метра. Ако се заклещеше, щеше да умре тук, погребан в планината.
Опъна ръка докрай пред себе си и опипа камъните отпред и отгоре. Раменете му се триеха в скалите от двете му страни при това трето и най-лошо засядане.
Само че ако успееше да се измъкне оттук, проходът като че ли се разширяваше отново от другата страна. От горе на долу, от едната страна до другата.
Окървавените му пръсти стиснаха камъка и се опитаха да го изтеглят нагоре, но скалата се разрони под ръцете му. Търсейки някаква опора отзад, Хънт зарови крака, натисна с рамо напред и успя да се придвижи напред с не повече от два сантиметра. Накрая с нечовешки вик, какъвто не беше чувал, напрегна всичките си сили и се измъкна от теснината.