Някъде пред себе си долови първия полъх на свеж въздух. Запълзя нататък. Пред него мракът беше някак различен. Насочи мислите си към този факт, отново се изтласка и усети как ерозиралата пръст поддава около него. Съзря точица светлина и веднага разбра какво е.
Звезда.
37
Хънт се търкулна по много стръмен склон, осеян с ниски храсти и с жилави треви. Другото беше някаква хлъзгава шиста от натрошен варовик и засъхнала пръст. На хоризонта се бе издигнал блед полумесец. На неговата светлина на около трийсетина метра по-напред Хънт забеляза един непавиран път, който отиваше към просеката, където по-стръмният склон на носа се събираше с обработените лозя под него. Не се съмняваше, че точно по този път беше тръгнал Джул, след като се бяха разделили, и че той бе възнамерявал да се срещне с Чиърко на няколкостотин метра над хамбара.
Избърса кръвта от лицето си, изтри ръцете си в панталона и в ръкавите на ризата. Започна да се спуска по склона, приведен и използвайки храстите като прикритие, когато му бе възможно, просто за всеки случай. Доколкото знаеше и можеше да предположи, госпожа Маниън бе въоръжена и явно бе достатъчно опитен стратег, за да успее почти да го елиминира от уравнението тази вечер.
От телефонните обаждания на Ейми тя явно си бе направила извода, че си има работа с повече от един противник и че вероятно вече е обезвредила един от тях, ако не и всичките. Не биваше да проявява небрежност в този момент.
Затова той се застави да се движи бавно и много внимателно. Но дори при това положение на всеки пет или шест крачки се подхлъзваше по меката пръст и по скалата, които изграждаха този склон. На два пъти Хънт се подхлъзна и изпод краката му сякаш се откъсна лавина от пръст. Той започна да се придвижва от храст до храст, за да избегне други свлачища, и най-сетне успя да стигне долу до пътя, където зави наляво. Извади пистолета си от кобура, дръпна предпазителя, приведе се и хукна, с надеждата да се придвижва тихо.
Не беше далече — само на няколкостотин метра нагоре по склона — към кръстовището, където трябваше да се срещнат Джул и Чиърко. Хънт застана по средата на пътя, от който се отклоняваше една алея и отвеждаше към хамбара от лявата му страна. Парализиран, Хънт стърчеше тук, където пътищата се разклоняваха, където Чиърко и Джул нямаше как да не го забележат, притаи дъх и напрегнато слушаше нощните звуци, надмогвайки силното туптене на сърцето си.
Къде бяха хората му? И къде беше Тамара от другата страна на хамбара?
Инстинктивно погледна часовника си, макар че той нищо не му казваше. Даде си сметка, че няма почти никаква представа колко време е минало, откакто се е разделил с Джул — може би около час. Със сигурност не по-малко от четирийсет и пет минути.
Но каквото и да се бе случило, хората му не бяха там, където бе очаквал да се срещнат или където би трябвало да го чакат. Което означаваше, че още нещо се е объркало. Или пък Девин и Крейг се бяха отказали да го чакат и бяха измислили нещо друго. А ако бе станало така, съдейки по тишината, то със сигурност бе приключило.
Той се обърна към хамбара и се загледа в огромния му силует. Премести се на една страна, след това на друга и се опита да надзърне през старите му червеникави греди. Можеше ли наистина да види някои места през тези греди? Въобразяваше ли си, или наистина имаше някаква бледа светлинка в мръсния двор от другата страна?
Сега, без очилата си за нощно виждане и без фенерчето, Хънт трябваше да разчита на луната, но докато се придвижваше към хамбара, сянката на носа погълна пътя и той отново се озова в пълен мрак. Само че по контраста разбра, че не е сбъркал. Някой бе запалил някаква светлина, вероятно близо до вратата от другата страна.
Продължи да се придвижва напред бавно и тихо. Влезе в хамбара, напредваше отделение след отделение, за да даде на очите си възможност да привикнат с пространството. Предната врата не бе затворена докрай и през отвора влизаше слаб лъч жълтеникава светлина.
И тогава, толкова тихо, че отначало не можа да разбере откъде идва, той чу мъжки глас. Изчака, вече търпеливо, защото не искаше да се разкрива, докато не е напълно сигурен какво точно се случва там. Най-сетне заобиколи ниската стена на последното отделение, прекоси откритото пространство в средата на хамбара и се спря в сянката, все още много далеч зад вратата.
Сега се чу женски глас. Остър и властен, макар че думите не се долавяха ясно. Със сигурност не беше Тамара, но Хънт не допускаше, че Каръл Маниън ще си позволи да говори с този тон на Джул. Тогава кой можеше да бъде?