— Все още ли продължаваш да куцаш така жалостиво?
Хънт дръпна стола си и седна.
— Ако искаш, ще те прострелям в крака, за да куцаш и ти. Само че може да не улуча и вместо това да уцеля капачката на коляното ти.
— Никой няма да ти повярва, че е било по погрешка. Не и след оня изстрел в челото на Шию. Сигурно е бил толкова случаен, колкото и моя, който предизвика всичките ми неприятности. Все още търпя последиците.
— Не става въпрос за случайност и за късмет, Дев. Би трябвало да знаеш по-добре от всеки друг, че аз съм ужасно точен стрелец. През цялото време го държах на мушка. Какво пиеш?
— Газирана вода.
— Дивееш значи.
— На работа съм — сви рамене Джул. — Не пия по време на работа. Това е едно от допълнителните предимства на професията ми. Но ти си пийни.
— Мисля да го направя. Разполагам с няколко часа, за да се поотпусна. Може би дори ще си ида у дома и ще подремна, след като се наобядваме.
— Продължаваш ли да ходиш пеша?
— Предимно или се возя на таксито на Мики. Все още не мога да натискам проклетия съединител на купъра.
Сервитьорът се приближи и Хънт си поръча чаша божоле. Двамата мъже си поръчаха различно приготвени миди.
Хънт се загледа в отдалечаващия се келнер и след това отново се обърна към приятеля си:
— Е, каза, че има някакви новини.
— Да. — Джул отпи от содата си. — Реших, че сигурно ще искаш да узнаеш, че тази сутрин приключихме случая Палмър. Официално.
— Всъщност не се притеснявах за това. Все някога трябваше да стане.
— Може би, но е добре, че го приключихме. Искам да кажа, съвсем категорично, което не можеше да стане, докато не открихме още някои неизвестни дотогава неща.
— Какви например?
— Например пистолета, оръжието на убийството. Идиотът дори не го беше изхвърлил, след като е свършил работата.
— Къде го намерихте?
— В един склад, който наел близо до апартамента си, където държал и новия си кабриолет. — Келнерът се върна с виното на Хънт и Джул замълча, докато той отново се отдалечи. Наведе се над масата и снижи глас: — Заедно с парите.
— С парите ли?
— Цяла кутия. В същия склад. Деветдесет и седем хиляди и осемстотин долара.
— Значи му е платила сто хиляди. Чудех се каква ли е била сумата.
— Да, обаче не забравяй, че става дума за двама души. Освен това, сигурно може да бъде и по-евтино, ако едната жертва не е федерален съдия.
Хънт опита виното си и огледа окъпания в слънце салон с красиви фрески.
— Искаш ли да ми кажеш нещо?
— Какво например? Че преди изглеждаше по-добре?
— А ти беше по-умен. Кажи ми нещо друго.
— Добре. Какво?
— Според Андреа госпожа Маниън й е казала, че всичко се е провалило сутринта, когато съдията й се обадил, за да насрочи срещата в дома си. Затова те питам как така човек наема някого да убие двама души в такъв кратък срок? „Господин Шию, след като приберете прането си, имате ли нещо против да се отбиете в дома на съдия Палмър и да застреляте него и приятелката му?“ Не мога да си представя как се случва.
Джул вдигна пръст:
— Аха! Умно. Не съм ли ти разказал за това?
— Май не.
— Използвала го е и преди. Уорд ни каза. Явно миналата година са имали някакъв проблем у дома, някакъв скапаняк, който решил, че му дължат пари или поне, че трябва да му дадат доста пари, понеже и бездруго имат много. Нещо подобно или поне толкова глупаво. Както и да е, той на няколко пъти навлязъл в имота им тук, в града, а както самият ти видя, охраната може да бъде доста убедителна.
— Най-малкото.
— Най-малкото — съгласи се с кимване Джул. — Спипали го и го пратили да си върви, само че той отново се появил, те пак го спипали и така няколко пъти. Типът изглеждал в основни линии безобиден, само че се превърнал в огромна досада. Веднъж, когато Уорд отново бил заминал някъде по работа, онзи се появил тъкмо когато Каръл излизала от алеята, за да откара Тод на училище. А онзи се нахвърлил върху детето. Нима заслужавало всичко, което има? И така нататък. Явно обаче нещата станали твърде лични и твърде заплашителни, защото Каръл решила, че иска да се погрижат за него.