На уличката се появи Андреа Паризи, съпровождана от Ричард Томбо. Облечена с бермуди, еспадрили и с оранжева фланелка без ръкави, тя изглеждаше непоносимо желана дори от разстояние. Когато се приближиха, Хънт си даде сметка, че дори отблизо вече не са останали никакви следи от осемдесетчасовото й премеждие без храна и течности. Косата й блестеше на слънцето, лицето й бе възвърнало цвета си.
Кони се обърна към Хънт и кимна одобрително:
— Добре тогава.
Запознаха се, след това Хънт влезе вътре и донесе бира в пластмасова чаша за Томбо и чаша бяло вино за Андреа. Побъбриха си, докато Хънт се грижеше за скарата. Първите порции бяха почти готови и Кони влезе вътре, за да оповести това пред останалите гости.
Хънт поразмести част от нещата на скарата и се усмихна на последните пристигнали.
— Бургери, наденички, картофена салата и подправки — всичко е вътре. Всичко си имаме. Вие двамата какво искате?
— Аз искам да отскоча до тоалетната — каза Томбо, сякаш по предварително даден знак. — Веднага се връщам.
Андреа остана насаме с Хънт, но на лицето й имаше неразгадаемо изражение.
— Все още има време да си избереш нещо алангле, ако решиш бързо — каза той, но после забеляза измъченото й изражение и престана да се мотае около грила. — Добре ли си?
— Добре съм — отговори тя и отпи от виното си. — Обаче можем ли да поговорим за минутка, когато приключиш със сервирането на храната?
— Разбира се.
— Малко е странно — каза тя.
Беше внесъл вътре платото с храната и отново се върна на уличката при нея — доста далеч от задната врата на жилището си и от приятелите си.
— Мога да се справя. Какво има?
— Ами — пое си дъх тя, — истината е, че ми направиха предложение, Уайът.
— Предложенията са нещо хубаво.
— Понякога е така. И това е един от тези случаи. — Тя заговори по-бързо, защото искаше да каже всичко възможно най-скоро: — Нали знаеш как стояха нещата, имам предвид с хората от телевизия „Трайъл“, преди да ме… преди да изчезна? Искам да кажа, че Спенсър нямаше да може да ми помогне. Че нямаше да се получи.
— Знам.
— Е, ами… Човек не може да планира такива неща, но когато изчезнах… това, нали разбираш, се превърна в нещо като водеща новина.
— Не в „нещо като“. То си беше водещата новина.
— Да — призна тя тъжно. — А след това, когато се оказа, че съм била отвлечена и след това спасена по този начин… искам да кажа, след като ти ме спаси по този начин… цялата тази история, нали разбираш… Тогава последваха всички интервюта и статии.
Хънт смътно си спомняше. „Тайм“, „Нюзуик“, Си Ен Ен. На практика навсякъде — самият той донякъде бе участвал в тази лудост. Реши да я улесни.
— И те вече те искат.
Тя не успя да прикрие гордостта в усмивката си, когато кимна.
— Да. Да, искат ме. Без да си мръдна пръста за това, явно името ми се е прочуло.
Хънт се насили да се усмихне смело. Докосна бузата й с пръст.
— И красивото ти лице също.
— Може би дори това, можеш ли да си представиш.
— О, напълно го вярвам. Каза ли вече на шефа си?
— На Гари ли? Това е другото нещо. Положението в кантората, в „Пиърсъл“ е малко… е, вече ти обясних някои неща. Явно Гари е смятал, че съм имала лична връзка със съдия Палмър…
— Всичко е наред, Андреа. Не е нужно да…
— Не. — Тя прикова очите му със своите, за да му покаже, че е напълно искрена, умолявайки го да й повярва, защото не лъже. — Просто искам да ти кажа, че никога не бих направила подобно нещо. Би било абсолютно неетично. Двамата със съдия Палмър работехме по сериозни дела за милиони долари и ако помежду ни бе имало нещо лично, това би компрометирало всеки случай, с който се захванем.
— Добре — отговори Хънт и усети как сърцето се стяга в гърдите му. За миг си помисли дали да не й каже, че това няма значение. Хората не са съвършени, всеки допуска грешки. Не беше негова работа да я съди. Най-много го болеше, че в момента тя се чувства задължена да го излъже, че може би е нормално и дори благородно да го излъже, за да запази непокътната представата му за себе си.
Сякаш някога бе искал представата.
Искаше човека.
А сега този човек безвъзвратно се бе превърнал в някой, който можеше да го погледне в очите и да го излъже. Защото макар никога да не успееше да докаже, че тя наистина е имала връзка със съдия Палмър, както се говореше, Хънт знаеше, че начинът, по който сега тя я отрича, с тези заучени фрази, е лъжа. И внезапно нещо, което би могло да се случи, се превърна в нещо невъзможно.