— Дизмъс Харди — каза Ейми Ву, — това е Уайът Хънт.
Ръкувахме се. Харди бе вероятно на около петдесет и пет години. Несъмнено изглеждаше добре за ролята на един от главните партньори в една от най-големите адвокатски фирми в града. Носеше сив костюм на съвсем тънки кафяви райета, кафява вратовръзка и копринена риза с монограм. Беше много изтупан, но всъщност бе от добрите момчета. Освен това бе проявил добрия вкус да назначи Ейми.
— Госпожица Ву ме осведоми, че тази сутрин сте спестили доста пари на нашата фирма. Оценяваме го.
— За мен беше удоволствие. Всъщност не помня друг път да съм се забавлявал толкова.
— Както ти споменах, когато за пръв път обсъждахме проблема, Диз — обади се Ейми, — отношенията на Уайът и на господин Мейхю си имат дълга предистория. Реших, че той ще бъде мотивиран.
— И все пак, само за един ден! — каза Харди. — Впечатляващо. Никой не постига такова нещо за един ден — кимна той с възхищение. — Радвам се, че Ейми се е сетила за вас.
— И аз.
Харди поседна в ъгъла на голямото си бюро от черешово дърво.
— Така че сега, Уайът, въпросът е какво ние можем да направим за теб?
Разбира се, бях мислил върху въпроса за плащането, само че не това бе основното. Сега се чух да казвам:
— Може би това е един от случаите, когато работата сама по себе си е наградата.
Харди се ухили към Ейми:
— Този тип е голяма работа. — Сетне се обърна към мен: — Ти истински ли си?
— Понякога просто не става дума за пари — свих рамене аз.
— Според моя опит не е толкова често, колкото си мислиш. Може ли да ти задам един личен въпрос? От колко време си без работа?
Стрелнах бързо Ейми с поглед. Явно бе провела доста съдържателен разговор с Харди, преди да ме покани да се погрижа за случая на Мейхю.
— От няколко месеца, но докато работех, пестях, така че в момента парите не са голям проблем. По-скоро се опитвам да реша какво ми се иска да правя.
— Е, ако аз бях направил това, което ти си направил тази сутрин, щях да се изкуша да го приема като някакъв знак. Мислил ли си някога да станеш частен детектив?
— Нито веднъж — засмях се аз.
— Добре, но ако постигаш резултати като днешния, след шест месеца дори само тази фирма ще те отрупа с толкова поръчки, че няма да успяваш да смогнеш. Уверявам те.
Поклатих глава, защото идеята все още ми се струваше доста забавна:
— Дори нямам представа как да подхвана подобно нещо.
— Че какво толкова? Вадиш си разрешително, започваш частна практика, отваряш си кантора. — Той щракна с пръсти: — Просто ей така.
Сега…
5
Федералният съдия Джордж Палмър се запозна със Стейси Розали, когато един ден тя взе поръчката му в „МоМо“, ресторант в Сан Франциско срещу Пасифик Бел Парк, където играят „Джайънтс“. Беше топъл обяд през септември и съдия Палмър, когото половината клиенти и по-голямата част от редовния персонал познаваха, седеше сам навън и очакваше да пристигне човекът, с когото имаше среща.
Това бе първата седмица на Стейси като сервитьорка. Тя взе поръчката на известния мъж — джин „Хендрикс“ с много лед — и двамата си размениха обичайните леко закачливи и шеговити реплики. Въпреки разликата във възрастта никой от двамата не възприе това като неуместно. Стейси беше опитна и възпитана сервитьорка, която умееше да се държи с богатите и преуспелите.
Физиката на Палмър бе впечатляваща за мъж не само за неговата възраст, лицето му беше обаятелно, а усмивката му — искрена. Освен това той бе непосредствен, остроумен, самоуверен и добре облечен. От него лъхаше авторитетът на поста му. Както се казва, дори Бог би искал да бъде федерален съдия.
Когато заведението започна да се пълни, Стейси се отдаде на ритъма на работата и съдията до голяма степен излетя от мислите й. В крайна сметка тя обслужваше половината от шестнайсетте маси от едната страна на външния двор, където наред с други хора седеше един съдия от върховния съд, главният помощник на кмета, група влиятелни адвокати, четирима потомствени богаташи и един общински съветник.