„МоМо“ беше известно място, посещавано от знаменитости.
През следващия близо месец съдия Палмър идваше тук почти всеки работен ден, винаги избираше маса в района на Стейси, пристигаше достатъчно рано и разговорите им станаха по-приятелски и продължителни. Започна да дава щедри бакшиши от двайсет процента, които станаха още по-големи като израз на удоволствието му от нейната компания. Научи, че тя не е омъжена, че си няма постоянен приятел и че живее сама в една мансарда на север от Маркет стрийт, над Кастро. Учеше задочно и се надяваше да завърши колежа и да се запише в Бъркли през следващите години, но в момента целта й бе да изкарва прехраната си, което не бе лесно да се постигне само с бакшиши въпреки широките пръсти на съдията — не всички бяха толкова щедри като него. Довери му, че възнамерява да започне работа като сервитьорка на още едно място през почивните си дни. Само че тогава щяло да се наложи да напусне колежа, а никак не й се искало да го прави. Човек няма бъдеще, ако не е завършил училище.
От своя страна тя научи, не само от него, че съдията е женен за Джанет вече близо четирийсет години. Живееше в голяма къща на Клей стрийт в Пасифик Хайтс. Имаше три големи деца. Работеше във федералния съд и се занимаваше със сложни апелативни дела. „Забавни истории“, така й каза. Освен това беше запален по риболова с мухи и беше страстен почитател на виното, както тя вече се бе досетила от обичайната му поръчка след джина за обяд.
След известно време двамата започнаха да се виждат и извън ресторанта, на тихи местенца по крайбрежието, където никой не познаваше съдията. Един ден той дойде доста по-късно от обикновено, към един и половина, за да може да си тръгне към три, когато приключваше и нейната смяна. Двамата повървяха заедно по Ембаркадеро петдесетина метра, разговаряйки с лекота, както правеха и в ресторанта. Той я попита дали би искала да се разходят по брега, където беше по-уединено. Каза й, че има подарък за нея и се надява тя да го приеме.
Беше колие с еднокаратов диамант на сплетена верижка от злато и платина.
6
Макар вече официално да го смятаха за герой, инспектор Девин Джул тъкмо бе преживял труден период. Преди шест месеца, към два часа следобед той и партньорът му Шейн Маниън отиваха на разпит на свидетел във връзка с едно от разследванията си, когато от централата им се обадиха по спешност — имаше престрелка в лагер на бездомници под надлеза на Сезар Чавес стрийт. Те се намираха само на шест пресечки от мястото и бяха първите пристигнали там ченгета.
Караше Маниън и веднага след като спряха служебния си плимут без опознавателни знаци на огромната площ под надлеза, иззад една бетонна колона на трийсетина метра от тях се показа някакъв мъж и насочи пушка към колата.
— Залегни! Залегни! — кресна Джул, а Маниън скочи на спирачките. Едната ръка на Джул вече разкопчаваше кобура, другата беше на дръжката на вратата. Той се приведе и се хвърли към вратата, отвори я и изхвърча навън точно когато чу откоса и едновременното пръсване на предното стъкло на колата над главата си, което го засипа със ситни парченца стъкло. Последва втори залп, а след това Джул се озова извън колата, на асфалта, претърколи се и се опита да потърси прикрие зад гумите на автомобила.
— Шейн! — извика той партньора си. — Шейн!
Нищо.
Надникна под шасито на колата — спомняше си всичко като една обща картина, макар че образите бяха разнопосочни, затова не би могло да е така — и видя две тела на земята до някаква купчина кашони, а зад тях петима-шестима души бяха приклекнали на завет в основата на една от бетонните кули, които крепяха надлеза. Хората бяха оградени, за да не могат да избягат. Междувременно мъжът с пушката отново се бе оттеглил зад колоната. Доколкото Джул бе способен да разсъждава, а не само да действа, той прецени, че убиецът сигурно презарежда оръжието си. Това беше единственият му шанс да заеме удобна позиция, да се спаси, а може би и да спаси всички онези хора.
Втурна се към ниския пън, който стърчеше насред асфалта. Не трябваше да бъде там — би трябвало да са го изкоренили, преди да нанесат асфалта, но ето че не го бяха направили. Пънът си стърчеше и Джул трябваше да се опита да стигне до него. Притича приведен, след това се сниши и се претърколи, стигна до дънера за две-три секунди — достатъчно време за стрелеца, показал се отново за следващия откос, който се заби в дънера пред полицая и го обсипа с трески.