Джул, легнал по корем и притиснал лицето и тялото си плътно към земята, си даваше сметка, че пънът не му осигурява достатъчно прикритие и че мъжът вече напредва към него, осъзнал преимуществото си. Все още беше на трийсетина метра от него и бързо се приближаваше. Стигнеше ли на двайсетина метра, височината на ръста му щеше да му осигури необходимия ъгъл за стрелба. При следващия откос с Джул щеше да е свършено.
Нямаше никакво време да мисли. Джул се завъртя, протегна напред двете си ръце, стиснали пистолета, привели се и стреля два пъти. Мъжът политна, строполи се на земята като торба цимент и не помръдна.
Джул отново и отново викаше партньора си, но не получи отговор. Все още зашеметен и под влиянието на прилива на адреналин, той най-сетне успя да се изправи на крака, без да отмества пистолета от тялото на поваления мъж. На малки стъпки изтощено се промъкна странично до него, протегнал напред двете си ръце, стиснали пистолета. Когато стигна до мишената си, видя, че е осъществил най-щастливото попадение през живота си. Единият куршум бе улучил мъжа между очите.
Което би трябвало да сложи точка. В крайна сметка Джул разполагаше с шестима свидетели на случилото се. Маниън бе убит още при първите изстрели. Колата беше съсипана. Ставаше дума за самозащита и със сигурност за проява на героизъм — както и да го гледа човек.
Но не задължително.
Не и в Сан Франциско, където всеки стрелящ полицай е заподозрян. Един от бездомниците в лагера, силно упоен диагностициран шизофреник, настояваше, че полицаят се приближил до мъртвия и го е застрелял без никаква причина. Фактът, че според неговите твърдения полицаите бяха петима и убитият нямал пушка — въпреки че Маниън бе убит от изстрел с пушка — изобщо не повлия на общественото безумие на антиполицейски настроената тълпа.
Освен това изстрелът на Джул бе толкова съвършен, че бе накарал Байрън Дийл, един от полицейските надзорници, да твърди, че вероятно убийството е било прекалено силна реакция от страна на едно твърде усърдно и разгневено ченге. Вероятно дори ставало дума за екзекуция. Никой не можел да улучи движещ се човек от разстояние трийсет метра с пистолет между очите. Такъв изстрел изобщо не бил възможен. Би трябвало мъжът с пушката вече да се е предал, да е оставил оръжието си и Джул — изгубил контрол заради убийството на партньора си — да се е приближил и да го е застрелял от упор.
Другите свидетели? Моля. Повечето от тях и без друго са желаели смъртта на стрелеца. Освен това се страхуват от полицията. Ако Джул ги е заплашил, че ще е най-добре да подкрепят неговата версия, те биха казали всичко, което той поиска от тях. Били просто ненадеждни, а показанията им — безполезни. Освен шизофреника, разбира се, който се борел с въздействието на лекарствата. Идиотщината на всичко това бе толкова явна, че сигурно би било забавно човек да я наблюдава, ако не беше чат от нея.
Затова Джул прекара следващите три месеца в административен отпуск, в сянката на обвинение в убийство. Той четири пъти дава показания пред различни общински и полицейски комисии, без да се брои официалното заседание на полицейските надзорници, на което защитава действията си и се изправи срещу обвиненията на Дийл. Накараха го да демонстрира уменията си в стрелбата с пистолет на различни стрелбища в Сан Франциско, Аламеда и Сан Матео, където имаха вдигащи се мишени, за които освен точност бе нужна и бързина.
И накрая, преди няколко месеца, го оневиниха напълно. Обаче след като се върна на поста си в отдела — разбира се Маниън вече го нямаше — той получи нов партньор, очевидно политическо назначение, Гамки Шию, който през десетгодишния си стаж като полицай май не бе вършил много истинска полицейска работа. Беше работил като инструктор в Академията, после във фотолаборатория и в различни други отдели, където бе напредвал бързо, но без никакви действителни постижения. Със сигурност се ползваше с нечия подкрепа, но никой не знаеше точно с чия.
Тази сутрин Джул седеше на бюрото си. Освен обидата, бе получил и нараняване — ръката му все още висеше на превръзка от врата му след хирургическа намеса с артроскопен ротатор: три малки дупчици. Лекарят му беше казал, че цялата процедура ще приключи само за един ден, все едно отива на най-обикновен преглед. След нула време отново щял да се върне в Младежката лига.
Нищо подобно.
Не че му се искаше отново да опитва. Точно Младежката лига беше причина да претовари проклетата ръка, след като беше позволил на мачо демоните в главата си да го тласнат към открит сблъсък с Дъг Малиноф — идеално име за бейзболист — мениджъра „Хорнетс“, отбора на сина на Девин, Ерик. Дъг всъщност не беше лош човек, макар че бе малко по-амбициозен от типичния представител на основната лига по време на плейофите, и бе убедил помощник-треньора Девин да изиграе една игра на принципа „гориш“, за да достави радост на децата. Да им покаже какво означава наистина да искаш да спечелиш.