„Гориш“ е елементарна игра за елементарни възрастни и за невръстни момченца: хвърляш топката с всички сили, като започваш, да кажем, от трийсет метра. Използваш обикновени ръкавици, не са позволени добре подплатените кечърски ръкавици, и се приближаваш с по една крачка след всяко хвърляне. Първият, който се откаже, губи. Девин беше добър атлет, защото през цялото време в колежа бе играл бейзбол. Ръката му все още беше като страховито оръдие. Въпреки това той се отказа и призна поражението си след седем хвърляния, а противникът му едва не го повали с хвърлянето си от петнайсет метра. Малиноф беше играл като стопер във второразреден отбор и постепенно си бе проправил път до първата лига. Можеше да пробие с топка ограда от шперплат.
Джул улови шестото хвърляне с неподплатената длан на ръкавицата. Не спомена на нито една жива душа и никога нямаше да спомене, че през онзи студен и мъглив мартенски ден не само си бе съсипал рамото, но бе и позволил на бързата майсторска топка на Малиноф да счупи две костици на ръката му на кечър.
Оттогава имаше проблеми със самочувствието. Трудно му беше да убеди сам себе си, че е сред най-блестящите инспектори от отдел „Убийства“ на планетата, след като в същото време се чувства като пълен кретен, задето се бе вързал на акъла на Малиноф.
Беше вторник сутринта на 31 май, девет часа сутринта. Юни, който започваше на следващия ден, е синоним на мъгла в Сан Франциско, затова днес Джул не можеше да види от прозореца силуета на магистралата, който бе само на трийсетина метра. Чакаше да дойде партньорът му, седнал зад бюрото си в претъпканата и все пак открита зала без вътрешни стени, каквато представляваше отдел „Убийства“ на четвъртия етаж на Съдебната палата в Сан Франциско. Пиеше третата си чаша кафе за тази сутрин, а дясната му ръка и все още неизлекуваната му лява ръка — да пукне, ако позволи някой да разбере! — пулсираха въпреки шестстотинте милиграма „Мотрин“, които вземаше през четири часа през последните десет дни. Отгърна втората страница от свидетелските показания по един от случаите си, които сверяваше със записа на касетата, но изведнъж свали слушалките, стана, мина покрай високите до рамото му очукани метални рафтове, които служеха за вътрешни прегради в стаята, и спря пред вратата на лейтенанта си, Марсел Лание, който вдигна поглед от документите на бюрото си.
— Какво има, Дев?
— Марсел, трябва да направим нещо за качествата на хората, които назначават.
Лание, който бе само на петдесет и няколко, но като че ли работеше в отдела от сто години, се почеса край устата.
— От години все това повтарям. Кои точно хора имаш предвид този път?
Вместо отговор Джул му подаде листа, който четеше.
— Ще видиш.
След пет секунди Лание се засмя сухо и кратко и после прочете на глас:
— Какви са отношенията ви с госпожица Дорсет?
Джул кимна:
— Точно така. Такива отношения не се срещат всеки ден.
— Бил е неин кумпурон?
— Така трябва да е, пише го черно на бяло.
— Кумпурон!?
— Да, само че вместо това човекът сигурно е казал компаньон. — Джул се облегна на рамката на вратата. — А това е десетата грешка на една страница, Марсел, ако не броим огромните откъси, които на страницата са отбелязани като „неразбираеми“, обаче аз прекрасно ги чувам на записа. Правят ли на тези хора тест за интелигентност, преди да започнат да им плащат? Разбира се, аз така или иначе трябва да поправя транскрипцията на записа, обаче ще ми отнеме два дни вместо един час. Ще е по-бързо, ако направо записваме всичко на хартия.
Шию се вмъкна в кабинета през незаетото от Джул място в рамката на вратата.
— Какво ще отнеме два дни?
Лание не обърна внимание нито на идването му, нито на въпроса. Телефонът му звънна и той вдигна.
— „Убийства“, Лание. — Намръщи се, внезапно стана сериозен, дръпна жълтото тесте листове и започна да си записва. — Добре, разбрах. Действаме. — Вдигна поглед към двамата инспектори и каза в слушалката: — Джул и Шию. — Когато затвори, по нищо не личеше, че някога се е смял или че според него в света изобщо има нещо смешно. — Някой от вас вече да е поръчал кола?