Жената беше много по-млада от съдията — най-много на двайсет и няколко. Беше облечена с дънки, с някаква камизолка и с черен пуловер, който не покриваше голия й корем. На пъпа й се виждаше диамантена обеца. Тя лежеше по гръб, с леко изкривена шия, където главата й се бе ударила в стената отзад, докато бе падала. Нямаше видима входяща рана и никаква кръв под нея, макар че от устата й излизаше тъничка черна струйка, която водеше до тъмна локвичка на пода под тялото й. Голям диамант блестеше на верижка върху пуловера.
— Е, не е бил грабеж — каза Джул.
— Но е станало бързо — отбеляза Шию. — Тя е стояла до него, убиецът е извадил оръжието, бум-бум и толкоз.
— Може би. — Джул застана отстрани на бюрото, откъдето можеше да вижда телата. Само че не гледаше тях. Гледаше към лавиците с книги зад бюрото. — Може би е било бум-бум-бум. Три изстрела. — Прескочи жената, приведе се и посочи към място на една от лавиците на височината на кръста му, където между две книги имаше празнина. — Тук една книга е избутана назад. Смятам, че ще намерим гилза. — Поогледа още малко.
— А има и доста пръски наоколо, всичките на една и съща височина.
— Къде ги виждаш?
Джул не обърна внимание на въпроса. Не беше тук, за да дава уроци.
— Обаче само при единия. — Той отстъпи назад и разгледа библиотеката над тялото на жената. — Малък калибър, няма изходна рана. — Отиде вдясно, където една дамска чантичка бе леко подпъхната във възглавницата на едно кресло. Надяна чифт гумени ръкавици. — Това трябва да ни каже коя е тя.
Само че не стана така. В чантичката имаше козметика, пакетче хартиени кърпички, осемдесет и пет долара и дребни монети, кутийка за диафрагма и пакетче дъвки, но нямаше шофьорска книжка. Нито какъвто и да е документ за самоличност.
Шию хвърли поглед към вратата.
— Къде са тези типове?
Джул сви рамене. Техническият екип щеше да пристигне, какво има да се чуди.
— Питам се дали някой е чул нещо.
Джул пък се питаше дали партньорът му прави тези глупави коментари, за да запълни неловката тишина, както правеше Денди Дон Мередит по време на скучен футболен мач. Да не би Шию да смяташе, че така помага? Направо го засърбя главата при тази мисъл. Самият той нямаше никаква представа дали някой в квартала е чул нещо, а и не го интересуваше. Знаеше, че на него и на партньора му съвсем скоро му предстои да разпитат всички обитатели на съседните къщи. Щяха да разберат дали някой е видял или е чул нещо, обикновено или необикновено. Освен това щяха да прослушат записите в телефонната централа за друго обаждане, което би могло да има връзка със случая. На глас обаче каза:
— Освен ако някой не е стоял точно отпред, едва ли са чули нещо. Всъщност при толкова малък куршум се съмнявам, че изстрелът би могъл да го повали от стола.
— Може да е бил тръгнал да се изправя. След като са застреляли нея.
Още глупости. Би могъл, може би, вероятно — празни приказки, преди да разполагат с улики. Дори по-лошо, предварителното мнение, формирано без улики, пречи на способността на полицая да забелязва уликите. Основна част от разплитането на един случай е да се ръководиш от фактите, а не от въображението си.
Джул продължи да оглежда, провери пода и зад завесите за всеки случай. Наведе се зад едно кожено кресло и по погрешка натовари ръката си, докато се изправяше, облегнал се на дивана, и изруга, когато го прониза болката заради счупените кости.
— Това още ли те притеснява?
— Непрекъснато. Опитвам се да измисля някаква игра, на която да предизвикам Малиноф, за да му го върна. Само че той е по-силен и по-бърз от мен във всичко. При това, дори когато нямам травма и не ме боли. Ще трябва да прибягна до измама. Може да наема някой, който да го нарани.
— Не можеш да направиш такова нещо, Дев. Ти си ченге. Трябва да си за пример на децата.
— Да бе, образец за подражание. За момент бях забравил. Но аз и бездруго не бих излъгал, Шию. Религията не ми позволява.