— Ти не си религиозен.
— Напротив, само че не така официално като теб. А едно от основните правила на моята религия е да не лъжа.
Доколкото знаеше Джул, Шию май беше единственият мормон от азиатски произход в Калифорния. Той и сега не пропусна възможността за неспирната си мисионерска дейност:
— Това е едно от основното правило и на мормоните, Дев. Ти почти си един от нас. С малко подготовка и молитви…
— Шию! — Джул понечи да вдигне ръка, но болката го възпря и той отново направи гримаса. — Аз толерирам религията ти. Ти толерираш моята липса на религия.
— Обаче това не ми харесва, Дев. Работата ни е такава, че всеки ден може най-неочаквано да ни застрелят. Не бих искал да видя как умираш в пълен мрак.
— Знам и ценя това. Наистина. А и донякъде съм съгласен с теб — поне що се отнася до умирането. Обаче междувременно просто се опитвам да разбера какво се е случило тук и как да причиня максимално силна болка на Малиноф, без да ме арестуват. Това е всичко. Само тези две неща.
— Въпреки това ще се моля за теб.
— Знам, че ще го направиш, Шию, знам. — Джул хвърли последен поглед на стаята. Беше с четири години по-възрастен от Шию и поради дългия си стаж в отдела беше признатият по-старши партньор. След като бяха огледали всичко необходимо на дадено място, той трябваше да вземе решението, което и направи. — Докато чакаме да пристигне техническият екип, може би ще е добре да идем да видим какво има да ни каже скърбящата съпруга.
Дневната беше обзаведена в меките тонове на слонова кост, розово и светлозелено. Обстановката в кабинета в другия край на коридора, където съдия Палмър и неизвестната жертва лежаха мъртви, се стори на Джул изключително стерилна — по някакъв свой начин тя приличаше на стая в комунално жилище, където мебелите в неизползваните стаи понякога са покрити с найлони, като че ли за да траят вечно. Джул изобщо не беше познавач, но остана поразен от демонстрацията на богатство и на добър вкус. Широката, гравирана със златно ниска масичка, бюфетът с колекцията от венецианско стъкло, голямата маса с изумителния и явно съвсем свеж букет цветя, двете ниски канапета, двата еднакви кристални полилея, огромният ориенталски килим, мекият диван — всяка мебел беше изключителна. Само че въпреки това в интериора като че ли нямаше живот, нямаше никакво усещане за интимност. Все едно беше къща за кукли, която госпожа Палмър беше сглобила не за да живее в нея, а просто за да я има, да я преобзавежда и да впечатлява другите с нея.
По време на кариерата си Джул бе виждал много изпаднали в шок роднини на жертвите и знаеше, че в момента е изправен пред нещо такова. Жената беше едра, но не пълна. Седеше в крайчеца на мекия диван с пастелни флорални мотиви, облечена в кремав костюм с дълга до коленете пола, който сега, както бе привела рамене, висеше на нея като на закачалка от химическо чистене. Изкусно боядисаната в цвят на мед коса на госпожа Палмър показваше признаци, че малко преди това е била старателно фризирана, но от време на време тя прокарваше пръсти през косата си отпред назад, а след това подръпваше по някой кичур отстрани досущ като разсеяна ученичка. Лицето й, може би доста привлекателно, когато е гримирано, сега бе на петна и измъчено, а очите й изглеждаха съвсем малки под подутите клепачи.
Срещу нея на едно от ниските канапета мълчаливо седеше младокът партньор на Санчес, полицай Гарелия, който се изправи при влизането на Джул и на Шию и веднага застана прав до вратата, през която влязоха, мълчалив и изпънат като дъска. Едва ли беше на повече от двайсет и три години и Джул допусна, че за пръв път е на местопрестъпление на убийство, може би дори за пръв път виждаше труп толкова отблизо.
Само че Джул не беше тук, за да критикува мебелите или за да наблюдава реакциите на неопитните ченгета. Пощади наранената си ръка, като побутна с крак една табуретка по-близо и седна.
— Госпожо Палмър — поде той, — аз съм инспектор Девин Джул от отдел „Убийства“, а това е моят партньор инспектор Шию. Ще бъдете ли в състояние да поговорите с нас?
Тя се понамести малко по-назад на дивана. Учудено погледна от Джул към Шию, сякаш не бе забелязала кога са влезли.
— Да, струва ми се. — Отчаяно въздъхна и попита: — Коя е жената там с него?
— Не знам, госпожо. Надявахме се вие да можете да ни кажете.
Главата на госпожа Палмър се поклати настрани, сякаш тя не можеше да я контролира.
— Никога не съм я виждала през живота си. А сега е тук, мъртва в дома ми. Какво може да е всичко това?