— Беше у дома, когато тръгвах, но каза, че ще излиза за вечеря.
— Каза ли с кого и къде?
— Не. Било по работа. Каза, че трябва да се срещне с някакви хора за някакъв кон — това беше нашият код за случаите, за които той не трябваше да говори. Дори с мен. Може би секретарката му ще знае. Съжалявам, но това не е свързано с вечерята. Знаем, че се е върнал оттам, нали? С нея.
В този момент Джул не знаеше дали съдията изобщо е излизал, но просто каза:
— Може би не с нея. Може тя да е дошла по-късно.
Тази мисъл като че ли й донесе известно облекчение.
Вероятно благодарна за това, жената кимна:
— Може би — каза тя. — Може да е дошла заедно с убиеца.
Хубава мисъл, каза си Джул, но е малко вероятно.
Жената прокара ръка през косата си и въздъхна:
— О, боже! — прошепна тя. — О, боже!
Джул й даде време да се съвземе, след това я повика по име и тя отвори очи, но в тях се бе върнал отнесеният поглед, който бяха видели при влизането си в стаята.
— Госпожо Палмър? — отново опита той.
Тя само го погледна и поклати глава.
7
Щраквайки с пръсти, шефът на Ейми Ву, Дизмъс Харди, бе казал на Уайът Хънт, че би могъл просто ей така да започне практика като частен детектив. Най-напред Хънт трябваше да убеди Бюрото за услуги по сигурността и разследванията на Калифорнийската служба на потребителя, че прослуженото му в армията време в подразделението за криминални разследвания трябва да се брои като нужното образование в областта на полицейската работа, наказателното право или правосъдието, а след това, че годините, през които е работил в СЗД, се равняват поне на шест хиляди часа опит в разследванията. След това трябваше да бъде атестиран от федералното Министерство на правосъдието и трябваше да се направи проверка дали има чисто от престъпления минало. Да не говорим за двучасовия писмен изпит върху различни закони и законови разпоредби. Накрая имаше и допълнителни изисквания, за да получи разрешително за оръжие. Цялата процедура му отне почти два месеца.
Преди четири години на тази дата той най-сетне успя да започне частна практика.
В момента седеше с гръб към стената до голяма кръгла маса в ъгъла на ресторанта на Сам, класически ресторант и кръчма на Буш стрийт и Белдън Али. Свеж след успешния ден, през който бе успял да намери деветнайсетгодишната дъщеря на един зъболекар от Пидмънт, която избягала заедно с приятеля си от студентските общежития на университета на Сан Франциско в района на Мишън, Хънт пристигна пръв за юбилейното честване. Седнал сам на масата, той отпи първата глътка от коктейла си и въздъхна доволно.
Знаеше, че след няколко минути ще дава прием за група дейни, доста известни в града и преуспели професионалисти в областта на правото. Носеше костюм и вратовръзка. Можеше да пусне в обращение латинския си от гимназията или френския от колежа и всички щяха да разберат какво е казал — нещо повече, щяха да искат да чуят какво има да каже. Щяха да пият хубаво вино и техният келнер Стефано щеше да се обръща към тях на малки имена.
Струваше му се почти невъзможно. Да стигне дотук, откъдето бе тръгнал.
Хънт бе осиновено дете, което бе живяло при поредица от приемни семейства до осмата си година, когато тогава бездетните Ричард и Ан Хънт като по чудо бяха решили да го осиновят (а след това бързо едно след друго си бяха родили четири деца).
Когато откри детективската си агенция, изобщо не се поколеба как ще я нарече. От практическа гледна точка и като делово название „Клубът на Хънт“ звучеше добре — все едно група единомислещи професионалисти се бяха обединили и вършеха добра работа. В организация, която се казваше „Клубът на Хънт“, би могло да има петдесетина служители.
Всъщност отначало беше сам.
След това дойде Тамара Дейд. Двамата с брат й Мики бяха две от децата, с които Хънт се бе запознал по време на работата си в СЗД и с които бе продължил да поддържа връзка. Четиринайсетгодишна, Тамара бе издирила Хънт, за да му благодари, че бе спасил живота й, когато се бе наричала Тами и й бе останала само една лъжица фъстъчено масло.
След този неочакван телефонен разговор те продължиха спорадично да поддържат връзка. Преди няколко години Хънт бе присъствал на дипломирането й в държавния университет в Сан Франциско. След това Тамара бе работила като чиновничка, докато си търсеше „истинска“ работа, само че не бе попаднала на нищо вълнуващо. После Хънт откри агенцията си, установи, че бизнесът е добър и че му трябва както помощник, така и партньор за работата навън. Сега Тамара идваше в офиса всеки ден и изпълняваше функцията на рецепционистка, управител на офиса, счетоводител и секретарка, а понеже отново се бе върнала в университета, за да учи криминология и започваше да трупа нужната й за курса практика в разследванията, от време на време му беше и партньор. Беше адски ефикасна в офиса, но беше още по-добра в разследванията — абсолютно безстрашна и изкусителна в разпитите, а хората й се доверяваха съвсем непринудено.