Уес Фаръл отново си беше пуснал дълга коса, макар и не чак толкова дълга, както преди няколко години, когато стигаше под раменете му. Все пак, вързана на опашка, косата му казваше много, както и фланелката му тази вечер, чийто надпис току-що бе показал на всички: „Казаха ми, че няма да има сметки“. Обясняваше, че по принцип си пада по изявленията без думи, каквото беше косата му.
— Каква все пак е тази работа с косата? — попита го Уайът Хънт.
— Не ти ли харесва? — обидено притисна Уес с ръка сърцето си. — От седмици се старая.
— Знам. Косата ти ми харесва. Просто не изглеждаш точно като адвокат.
— И Тони Сера има — отбеляза Ейми Ву, като имаше предвид адвоката защитник, за когото бяха снимали филм. — Искам да кажа, дълга коса.
— Тони Сера изобщо не е стандартният тип адвокат — отбеляза Уайът Хънт.
— И аз не съм — наежи се Фаръл.
— Със сигурност не си — обади се приятелката му. Саманта Дънкан — без роднинска връзка със Сам, собственика на ресторанта — сложи ръката си върху неговата и се наведе напред, за да отговори на Хънт: — Решил е да не подстригва косата си, докато не открие нещо смислено. Казах му, че това няма да се случи, преди да има ново правителство във Вашингтон.
Сам беше запалена привърженичка на Зелената партия, каквито бяха повечето хора в Сан Франциско, но изглежда не и тази конкретна група хора, свързани с прилагането на закона.
— Не започвай, скъпа — покри ръцете й със своите Фаръл. — Няма нужда да излизаме на националния фронт. Признак за нещичко, каквото и да е смислено нещичко, където и да е, веднага ще ме изпрати при бръснаря. Само че не виждам почти нищо такова — заяви Фаръл и огледа масата.
Вечерята преминаваше много добре, но не се превърна точно в пищно честване на годишнината на Клуба на Хънт, както се бе надявал Уайът. Девин Джул бе поел изключително важен случай същата сутрин — убит беше федерален съдия — затова двамата с Кони трябваше да си тръгнат рано. Хънт беше запазил маса за девет души, свободният стол бе в памет на Шейн Маниън, а не бе за новия партньор на Джул. Когато Ейми бе забелязала екипа на телевизия „Трайъл“ — пристигнал за водения вече шеста седмица в Съдебната палата шумен процес срещу Бари Донолан — в който беше и приятелката й Андреа Паризи, тя ги покани да заемат трите свободни места на масата. Сега сред гостите бяха и местният изпълнителен продуцент Спенсър Феърчайлд, Паризи и чернокожият адвокат Ричард Томбо, който заедно с Паризи работеше като експерт и коментатор по делото.
— Например — каза Фаръл и посочи към Томбо, — ако ти, Рич, или Андреа, или пък и двамата станете големи клечки в телевизия „Трайъл“, това би било нещо смислено.
— В такъв случай веднага ще ти запиша час при бръснаря — отговори Томбо. — Андреа се готви за национален ефир. — Той погледна към продуцента и попита: — Нали така, Спенс?
Феърчайлд се постара да не се смръщи.
— Както вече споменах, струва ми се, аз работя само на местно ниво. Този цирк с Донолан свършва след няколко седмици и аз заминавам за Колорадо или за Арканзас за следващия шумен процес. Големите решения се вземат в Ню Йорк, не на местно ниво.
Само че Брант, който винаги беше готов да обсъжда правни казуси, насочи разговора с Феърчайлд в друга посока:
— Значи смяташ, че процесът срещу Донолан ще продължи още две седмици? Според мен след онова, което направи днес на свидетелското място…
Андреа Паризи приключи с червилото и се огледа в огледалото на дамската тоалетна. Опитваше се да не мисли за вчерашния ден, а на обяд изпита необходимостта да пийне две чаши вино, за да повдигне духа си за телевизионните излъчвания през деня. Тя, продуцентът и колегата й бяха пийнали малко шампанско в лимузината на път за насам. През деветдесетте минути, откакто бяха пристигнали, Андреа беше изпила на екс мартини с водка („Белведере“, с малко повече водка) на бара, преди да седнат на масата, след това чаша пино гриджо с поднесените в черупка миди, и после каберне (две чаши? три?) с дреболийките. Тежеше около шейсет килограма и си даваше сметка, че сигурно е пияна, макар да се чувстваше добре.
Провери дали вратата на тоалетната е заключена. След това затвори очи, повдигна малко десния си крак от земята, докосна върха на носа си и преброи до пет. Отново отвори очи, стъпи на земята и се насили да се усмихне лъчезарно на отражението си.
— Чичовите червенотиквеничковчета — прошепна тя. Повтори фразата три пъти безпогрешно.