Можеше да се обзаложи, че не залита, и наистина беше така, но не вредеше да направи проба. Сега бе убедила сама себе си, че ще може да се справи с малко амарето или може би, в зависимост от другите присъстващи на вечерята, с малко „Гран Марние“ или с чаша коняк с десерта. След това вероятно някои от тях щяха да отидат в близкия бар да изпушат по една пура и щяха да пийнат по още едно-две малки, а тя възнамеряваше да бъде част от компанията, след като вечерта се развиваше по този начин.
Погледна се за последен път и нещо в очите й я накара да се задържи още малко пред огледалото. О, със сигурност изглеждаше блестящо. Тъмната й коса, малко под раменете, проблясваше с червеникави оттенъци — естествени, за щастие, защото тя бе само на трийсет и една години. В горната част на двете й гладки бузи имаше бледи лунички, които се събираха като мостче на носа й, който Модилиани с радост би нарисувал. Може би строго погледнато брадичката й беше твърде малка и устните твърде плътни, но за телевизията това беше добре дошло. Все пак огледалото улови жилката съмнение, нещо, което можеше да се приеме за лека несигурност. В ъгълчетата на смайващите си зелени очи тя забеляза мрежа от тънички тревожни бръчки, които се очертаха леко, а след това изчезнаха като привидение. Наведе се напред и се опита да види какво в тези очи я притесняваше. Само че там не намери готов отговор, а не можеше да остава тук твърде дълго, не и ако не иска да привлече излишно внимание към себе си, а тя определено не искаше. Никога не би си позволила подобно нещо.
Отдръпна се, прокара език по устните си, по яркото червило, и се усмихна на отражението си. Изпусна лека въздишка, но не го забеляза.
— Всичко е наред — каза тя на глас на отражението си. — Не се тревожи. Не насилвай нещата.
След това си пое по-дълбоко въздух, изпъна рамене, пресегна се към топката на вратата и излезе в залата на ресторанта.
Хънт се пресегна към кабернето си, вдигна чашата към устните си и едно видение го спря, преди да успее да отпие. На фона на продължаващото обсъждане на съдбата на Бари Донолан той наблюдаваше как прелестната Андреа Паризи грациозно си проправя път към масата им в претъпкания ресторант. Тъй като за щастие той седеше с гръб към стената, тя щеше да е пред погледа му чак докато стигне до масата.
Шумът около него заглъхна.
Десертът и отново към телевизия „Трайъл“.
— Спенс и бездруго няма да замине — каза Хънт. — Не и след случилото се със съдия Палмър тази сутрин. Убийството на федерален съдия е новина от национален мащаб.
— Но не веднага — отбеляза Фаръл. — Дори да намерят някого и да му отправят обвинения, ще минат години, преди да се стигне до процес.
— Обзалагам се на един милион долара, че е свързано с профсъюза на затворническите надзиратели — каза Брант. — Той се канеше да го закрие, а те са го застреляли.
— Твърде е очевидно — разтърси дългата си коса Фаръл.
Ву беше съгласна с него:
— А момичето се е оказало там случайно, така ли? Не съм съгласна, Джейсън.
Томбо изпи на един дъх остатъка от виното си.
— Ейми е права. Тук не се налага максимата cherches la femme. Тя вече е в картинката — съпругата. Гаранция, че е свързано с нея.
— Със сигурност е съпругата — обади се Сам. — Разбрала е за тях, спипала ги е и адиос.
— Само дето май не си е била у дома — каза Томбо.
Сам размаха показалеца си:
— Не бързай. Скоро ще стане ясно, че си е била.
— Подкрепям Сам — обади се Феърчайлд. — Или го е направила съпругата, или е платила на някого.
— Някакви сведения коя е била другата жертва? — попита Ву.
Хънт си даде сметка, че май разполага с най-последните новини.
— Девин твърди, че не знаят. А дори и да знаеше, нямаше да ми каже.
— Дори и на теб ли, на най-близкия си приятел? — попита Брант.
Хънт кимна.
— Казах му, че това не ми харесва, и даже се разплаках, но нищо не помогна.
— Хънт се размеква — каза Ву. — Бих искала да видя това.
— Ей, стига, жестоко е! — притисна сърцето си с длан Хънт. — И аз плача. И аз имам чувства. И аз плача на филми по „Холмарк“, на сватби. Понякога плача просто за забавление. Плачът е най-новият вид смях.
— Ще опитам някой път — каза Ву. — На колко години е момичето?
— Девин знаеше поне това, на около двайсет — каза Хънт и замълча. — Палмър е бил на шейсет и три.