— Добре, вече става интересно — обади се Феърчайлд. — Щом започне процесът, всички камери на Америка ще се стекат в Сан Франциско. Особено ако е съпругата.
— Ще се окаже съпругата — повтори Сам. — Винаги е съпругата, освен ако не е съпругът. — Тя потупа ръката на Фаръл до своята. — Това е основната причина двамата с Уес да не се женим. За да не се избием.
Ву сведе поглед към годежния си пръстен, след това погледна към годеника си.
— Аз все още искам да се омъжа — каза тя. — Обещавам да не те убивам.
— И аз — целуна я по бузата Брант.
— Трябва да включите това в клетвите си — обади се Томбо.
Всички се засмяха, а Хънт погледна към Паризи, която сякаш беше някъде другаде, но като улови погледа му, на устните й се появи усмивка, която не бе по-малко привлекателна, поради факта че е насила.
Сам и Уес се прибраха у дома след вечерята, а останалата част от компанията се запъти към „Оксидентал Сигар Клъб“, който се намираше съвсем близо до ресторанта на Сам, на Пайн стрийт. Над входа на клуба висеше надпис: „Това не е здравно заведение“. За хора, които пропуснеха да забележат облаците дим от пури и се излъжеха да влязат вътре, облечени с трика и спортни ленти.
Собствениците на клуба бяха намерили начин да заобиколят иначе строгите разпоредби против тютюнопушенето в града. Разпоредбите забраняваха тютюнопушенето в затворени помещения, тъй като димът вреди на работещите там. Изключение бяха случаите, когато собственикът на малък бар беше и единственият служител. Затова в „Оксидентал“ всички служители имаха дялов капитал в предприятието.
Хънт седеше заедно с Джейсън и с Ейми в предната част на заведението — всички трябваше да бъдат на работа на следващия ден — и отдавна бе престанал да пие и бе минал на безкофеиново кафе. Ву пушеше малка пурета „Санчо Панса“, а Хънт и Брант пушеха „Монте Кристо“.
Очите на Хънт все се плъзгаха към бара. Видя, че Феърчайлд, Томбо и Паризи пиеха нови питиета, поднесени в малки чашки. Сериозна напитка.
— Утре ще са много зле — отбеляза той.
Ву погледна натам.
— Андреа обръща чашките цяла вечер, Уайът, не ми казвай, че не си забелязал. Няма да е зле, а направо ще умира, обаче погледни я сега…
— Няма нужда да казваш на Уайът да я гледа — отбеляза Брант. — Той това вече го е отработил.
Хънт го закова:
— Седя с лице към тях, Джейсън. Да отместя поглед ли? Има и по-неприятни гледки от тази.
— Ау, от твоята уста това си е направо похвала — каза Ейми. — Ще предам на Андреа думите ти.
Хънт отпи от кафето си и каза:
— Съмнявам се, че мнението ми ще повлияе на светогледа й.
— Не се заблуждавай — увери го Брант. — Тя говори със суперлативи за теб от време на време.
— Не се съмнявам — отвърна Хънт и се постара да попита с по-небрежен тон. — И какво точно казва?
Брант издуха малко дим:
— Че й харесва да се срещате по време на сутрешните си кросове. Казва, че това са най-хубавите моменти от деня й — само вие двамата, пъхтите по Ембаркадеро.
Хънт беше имал делови отношения с Паризи като представител на нейната фирма, „Пиърсъл-Мортън“, в продължение на почти година. Намираше я за много привлекателна, но отношенията им бяха строго професионални. След това двамата случайно се бяха срещнали една сутрин преди два месеца по време на сутрешния си крос. В шест сутринта и в гъста мъгла Паризи му каза, че не го е смятала за чак такъв идиот, каквато е самата тя. Потича заедно с него, докато се отклони на Бей стрийт, но не говориха много.
Оттогава срещите им не бяха случайни. Сега повечето сутрини Хънт излизаше от дома си по същото време и тичаше по същия маршрут и без да го обсъждат, двамата вече се бяха срещали повече от десет пъти. Той никога не се бе питал дали и тя не нагласява срещите им.
— Какво толкова й харесва в това? — попита Хънт.
— Че не я тормозиш — отговори Ейми.
— Точно така. Май не съм й казал и стотина думи.
— Точно това й харесва — потвърди Брант. Явно двамата с Ву бяха разговаряли на тази тема. — Отнасяш се с нея като с нормален човек.
— Тя е нормален човек — отбеляза Хънт и очите му отново се стрелнаха към бара, — когато е с вързана коса и по анцуг. — Посочи с брадичка към медийното трио: — Но онази жена там не е нормален човек. Тя е звезда.
— Е, тя е и такава — съгласи се Брант. — Макар че според мен това не я прави щастлива, нито пък се старае да бъде звезда.