Паризи продължи да се съпротивлява и да вика:
— Не, не, не!
— Аз съм Уайът, Андреа. Ще ти помогна да се изправиш.
— Не мога. — Тя затвори очи. — Ще повърна.
Тялото й се разтресе от спазъм. Хънт обърна главата й, докато тя изхвърли последните си няколко питиета и по-голяма част от вечерята си.
— Добре, всичко е наред — каза той. — Просто се отпусни. Всичко ще се оправи.
Когато реши, че е приключила, Хънт свали вратовръзката си и избърса с нея лицето й, а после я изхвърли в канавката. Вдигна Андреа на крака и я дръпна от тротоара. По време на падането чантата й бе изхвърчала от ръцете й и сега лежеше насред улицата. Той я накара да се облегне на най-близката сграда, докато отиде да й я донесе. Когато се върна, тя стоеше със затворени очи и дишаше на пресекулки. Хънт клекна и докосна бузата й.
— Андреа, чуваш ли ме?
Тя съвсем леко помръдна.
— Искаш ли да ти помогна да се прибереш?
Никакъв отговор.
Той отвори чантата й, намери портфейла й и го отвори, за да потърси адреса й. Живееше някъде на Ларкин стрийт, което беше чак в северния край на града. Хънт погледна часовника си — беше почти полунощ. Колкото и да беше оживена през деня, по това време на нощта Монтгомъри стрийт беше пуста. Не бе минала нито една кола, откакто бяха тук.
Сега забеляза едно такси, което идваше към тях. Той се приближи към платното и вдигна ръка. Таксито намали и спря, а Хънт се приближи до прозореца на шофьора:
— Приятелката ми попрекали с пиенето — посочи той към Паризи. — Дайте ми минутка.
Шофьорът беше чернокож мъж на средна възраст с шапка на „Джайънтс“ и с яке.
— Имате ли нужда от помощ? — попита той.
След минута двамата я настаниха припаднала на задната седалка.
— Искате ли да ви откарам в спешното?
Хънт за малко да се съгласи, но после прецени, че това само ще й навлече допълнителни неприятности. Дишаше. Беше пила твърде много, но нямаше да умре. А посещението в спешното отделение означаваше усложнения за работата й в телевизията. Не искаше да й създава допълнителни проблеми. Просто искаше да й помогне да се измъкне от това положение.
— Не, не мисля. Просто ни закарайте у дома — каза той и даде адреса си.
Шофьорът зави и натисна газта.
8
Сутрешните разпити на Джанет Палмър и брифингите с ФБР и с Вътрешна сигурност изядоха времето на Джул и на Шию чак до обяд. След като се върнаха обратно в центъра на града с колата на помощник-патолога Джейни Паркс, двамата взеха своя автомобил и се насочиха обратно към Клей стрийт, за да разговарят със съседите и да видят какво още са изровили криминолозите.
А то не беше много.
Гилзата в книгата, която бе забелязал Джул, потвърждаваше, че оръжието на убийството е двайсет и втори калибър. Предимно въз основа на точността на изстрелите и на остатъците от барут върху бюрото специалистите бяха стигнали до заключението, че убиецът е стоял съвсем близо до бюрото, ако не и точно пред него. Макар че щяха да се проведат допълнителни изследвания, които да потвърдят първоначалните данни, които бяха в най-добрия случай съвсем схематични, това на свой ред накара Шию да допусне — въз основа на пръските кръв и на траекторията на куршума в книгата — че убиецът е бил нисък мъж или жена.
Джул изтръпна. Знаеше, че има твърде много променливи величини в относителните положения на оръжието и на мишените, за да се правят изводи. Как може например да се направи разлика между висок мъж, който стреля от нивото на хълбока си, и нисък мъж, вдигнал оръжието на височината на раменете си? Не успя да се въздържи и каза:
— Значи е мъж или жена, а? Представяш ли си? Аз пък отначало допуснах, че е шимпанзе.
В квартала също не научиха нищо съществено, с едно важно изключение. Шари Левин, която живееше точно срещу семейство Палмър и която към седем и половина бе излязла, за да отиде да играе бридж, смяташе, че е забелязала колата на госпожа Палмър, паркирана на улицата. Забелязала я бе, понеже се зачудила защо не е паркирана както обикновено на кръговата алея пред къщата. Беше сигурна поне в това, че е била същият тип кола: „… един от онези спортни кабриолети, които сега навсякъде можеш да видиш“.
Знаеше, че госпожа Палмър кара същото беемве Z4, което в момента бе паркирано на алеята, и смяташе, че точно тази кола е видяла, макар че вече се здрачавало и самата кола също била тъмна на цвят. Джул и Шию записаха информацията, съзнавайки напълно, че ако не е бил автомобилът на госпожа Палмър, въпросната кола може да е била ауди, порше или мерцедес. Дори хонда. При по-обстоен разпит всичко, което в крайна сметка узнаха от госпожа Девин беше, че е хвърлила съвсем бегъл поглед и не се е вгледала внимателно, но на улицата със сигурност е имало кола, паркирана до алеята, и че тогава й се е сторило, че това е колата на госпожа Палмър. Чия друга да бъде?