Затова не можеше да се каже, че бяха постигнали особен напредък по случая през първите няколко часа. Не че бяха очаквали да бъде другояче, но обществената търпимост към бавния напредък щеше да е съвсем кратка. Шефът Батист беше кристално ясен на пресконференцията следобед, когато заяви, че убийството на федерален съдия пронизва сърцето на нашето свободно общество и че залавянето на виновника за това жестоко престъпление ще бъде от първостепенно значение за неговото полицейско управление до разрешаването на случая. Фразата „моето полицейско управление“ звучеше застрашително. Батист щеше да се накичи със заслугите на успеха и да поеме вината за провала. Обеща резултати — при това бързо.
Джул мразеше да става така. Батист изобщо не знаеше с какво разполагат, с какво си имат работа. Той нямаше дори смътна представа за сложността на престъплението. Всъщност все още никой нямаше. Само че Батист бе обещал бързи резултати. Това беше глупаво и непродуктивно и сега всичко се бе стоварило върху главите на Джул и на Шию.
Благодаря, шефе. А се питаш защо бойният дух никакъв го няма!
На пресконференцията Батист още малко попресили нещата, че двамата с кмета Уест смятат този случай от първостепенна важност, което ще рече, че са отпуснали за разследването неограничени средства от общия фонд на града, извън бюджета на полицията.
Няма грешка — ако Джул и Шию не бяха усетили натиска върху себе си още от самото начало, а те го бяха усетили, в момента той бе направо непоносим. А все още не бяха идентифицирали убитата жена. Всички обичайни методи се провалиха. Тя нямаше криминални провинения, нямаше полицейско досие, не бе подавала молба за работа в никаква агенция, където се изискваха и пръстови отпечатъци. Отпечатъците й, които пуснаха в централния компютър, също не дадоха никакъв резултат.
Нима нямаше дори шофьорска книжка?
В момента караше Шию и към един през нощта двамата инспектори паркираха на полицейската част на паркинга зад Съдебната палата. Съсипани от умора и смълчани, те тръгнаха по слабо осветения външен коридор, който водеше към моргата, точно срещу ареста.
Беше ясна нощ, студена и тиха.
Шию натисна нощния звънец на патолога — Джул не беше вземал болкоуспокоителни от сутринта и непревързаната му ръка пулсираше от болка. След миг силуетът на Джейни Паркс се появи в тъмното помещение на предния й кабинет. Това беше старателната и приятелски настроена бюрократка, която дванайсет часа по-рано ги бе взела с колата си обратно до центъра на града.
Започна да ги информира още щом отвори вратата и ги поведе към задната стая покрай бюрата, откъдето самата тя бе дошла:
— Свидетелката се казва Мери Махоуни. Сервитьорка е в „МоМо“. На двайсет и седем години. Сама дойде. Разпознаването е безусловно. Никакво съмнение.
Последното не беше много чудно, защото лицето на младата жена бе останало незасегнато от куршума — загадка, която госпожица Паркс бе разгадала още сутринта в дома на Палмър, като отвори устата на жертвата с ръцете си с ръкавици, огледа вътре с фенерчето си и така откри входящата рана в задната част на гърлото й. Момичето бе стояло с отворена уста по време на изстрела. Всичките й зъби бяха непокътнати. Куршумът не бе имал достатъчно сила, за да проникне в черепа, затова нямаше изходна рана.
— Обаче е нанесъл адски поражения вътре — каза Джейни. — Рикоширал е като пинбол. Мозъкът й беше като бъркани яйца.
— Чудесно, великолепна подробност. Благодаря, Джейни.
Такива образи се запечатваха в съзнанието на Джул и ставаха причина да се буди, облян в пот. Само че той се отърси от образа — и бездруго щеше да се върне, за да го преследва, като рикошет, какъвто беше.
Влязоха в кабинета на Джон Страут, патолога, който вече беше на близо седемдесет и пет години и отдавна бе престанал да обръща внимание на формалните прояви на професионализъм. Мястото бе музей на странното, на откровено отблъскващото и на опасното. Като тежести за хартия върху бюрото му се мъдреха три ръчни гранати, както се твърдеше, съвсем изправни. До входа на хладилната зала на моргата един скелет с лула в устата и с копринено въже на шията си почиваше в автентична испанска гарота. На плота на библиотеката Страут бе подредил колекцията си от ножове, месингови боксове и всякакви остри и опасни нинджа приспособления. На стената бяха облегнати няколко пушки. В огромен терариум в средата на кабинета — и технически погледнато напълно незаконно — той държеше оръжия на убийства от любимите случаи, над които беше работил, върху много от които все още се виждаха петна от кръв: шило за лед, пълна с празни спринцовки стъкленица, бейзболна бухалка, различни шила и остри предмети, още няколко ножа с изключително изобретателна форма.