Джул й даде малко време, след това меко подхвана:
— Говорите за новите жилища на Второ авеню, точно срещу „МоМо“, нали?
Тя вдигна поглед към него и кимна.
— Защо трябваше да се случи това? — попита момичето.
Джул нямаше отговор.
Управителят на сградата Джим Франкс не остана очарован, че го будят в два без десет през нощта. Почти десет минути бяха необходими на бледия шкембест човечец на средна възраст да стигне до вратата, още една, за да намери сред дванайсетте ключа на връзката си онзи, който ще я отключи. През цялото време Джул и Шию стояха навън на вече осезаемия студ — нетърпеливи, мрачни, мълчаливи.
Франкс беше навлякъл чифт омачкани кафяви панталони и фланелка на петна, на чиято предница се мъдреше нарисувана бутилка бира „Корона“. Отвори вратата и отстъпи няколко крачки назад.
— Не можеше ли да почака до сутринта?
Джул вдигна заповедта за обиск, за да може Франкс да я види, и успя някак да си лепне толерантно изражение.
— Господин Франкс — поде той любезно, — честна дума, и ние бихме предпочели да направим това на сутринта, но една жена, която е живеела в тази сграда, е била застреляна предишната нощ и ние не можем да си позволим да си почиваме, преди да постигнем някакъв напредък в откриването на убиеца й, а все още не сме успели. Решихме, че в апартамента й може да открием нещо, което да ни помогне. Разбирате ли?
Малката му реч попадна право в целта. Изведнъж враждебността на Франкс намаля.
— Стейси Розали ли казахте? Тя мъртва ли е?
Джул кимна.
— Разпозна я преди час нейна приятелка, която ни каза, че е живяла тук. Затова ви безпокоим.
— Значи искате да огледате апартамента й? — Тогава му хрумна нещо: — Не трябва ли да имате заповед?
Джул въздъхна и отново извади заповедта за обиск.
— Добре — съгласи се най-сетне Франкс. Тръгнаха по тъмния коридор на първия етаж към административното помещение на сградата, където Франкс се приближи към един шкаф, отключи го на третия опит и свали един ключ от кукичката. — Заповядайте — подаде го той на Джул. — Ако това е всичко…
Шию, който не можеше да бъде дори престорено любезен, стоеше на вратата със скръстени ръце. Джул погледна партньора си и отново се обърна към Франкс.
— Само още един-два въпроса.
Франкс въздъхна отчаяно и приседна върху бюрото си. Вдигна ръка към очите си и ги разтърка.
— Добре, какво?
— Да сте забелязвали да е имала посетители?
— Не, като че ли не съм. Можела е да приема когото си иска по всяко време.
— Но не сте забелязали някой по-специален?
— Непрекъснато влизат и излизат хора. Не обръщам особено внимание. — Франкс погледна към стенния часовник. — Казахте само един-два въпроса…
— Да, така е. — Всъщност настроението на Джул започна внезапно да се подобрява — въпреки късния час, въпреки счупените му кости. — Ето още един въпрос: помните ли някой да я е посетил през последните един-два дни? Нещо необичайно?
— Съжалявам, просто никога не обръщам внимание на тези неща. Имаме почти хиляда наематели, всички те имат приятели и роднини и повечето от тях са необичайни в едно или друго отношение. Непрекъснато влизат и излизат разни хора. — Той се изправи и стана от бюрото. — Ако не ви трябвам повече, връщам се в леглото. Можете да пуснете ключа в кутията, като свършите.
— Благодаря ви, господине, оценяваме съдействието ви — каза Джул.
Франкс сви рамене:
— Няма проблем.
В асансьора Джул метна един поглед към Шию и отбеляза:
— Приятен човек.
— Ако това не е проблем, бих искал да го видя, когато има проблем — отбеляза Шию.
— Изморен е — сви рамене Джул.
— Че кой не е?
— Кажи го на горките души в чистилището!
— Какво е това?
— Чистилище ли? Нещо като чакалня пред рая, обаче смътно си спомням, че чух, че май вече не съществува. Не е ли гадно? Какво ли са преживели всички онези души, които са чакали, когато онези внезапно са решили вече да няма чистилище?
— Не ме питаш наистина, нали? Хайде да побързаме.
Стейси Розали бе живяла на четвъртия етаж, на три крачки от асансьора, за да няма почти никаква опасност съдията да бъде разпознат, когато е идвал при нея.