— Да, прав си, съжалявам, аз съм лош човек — сведе глава Джул. — Няма да е редно да се гушкам с Паризи — заяви той съвсем искрено. След това изведнъж грейна: — Обаче знаеш ли, може да поканя и Кони. Ако искаш, можем да си направим четворка.
В леглото Джул внимателно дръпна завивките над превръзката на ръката си. Кони се размърда до него.
— Колко е часът?
— Нечовешки късно е. Почти три, струва ми се. Будна ли си?
— Не. — А после: — Как мина?
— Мисля, че разрешихме случая. Изненада, съпругата е. Само че трябва да си намеря нов партньор.
— Все това повтаряш. Какво е направил този път?
— Нищо. Направо е съвършен. Мразя го. Дори го поканих да си направим четворка: аз, ти, той и Андреа Паризи, онази от телевизията по процеса на Донолан. Категорично ми отказа.
— Не знаех, че я познаваш.
— Не я познавам, обаче със сигурност ще се видя с нея по повод на този случай.
— Замесена ли е?
— Не виждам как. Обаче намерихме визитната й картичка сред вещите на жертвата, а това може да ми послужи като повод за запознанство.
— Може би е заради мен. Сигурно Шию не ме намира за привлекателна.
— Невъзможно.
— Би било странно — съгласи се тя. — Изморен ли си?
— Може би в кризисна ситуация бих останал буден още няколко минути.
— Знаеш ли колко отдавна беше? От операцията.
— Тогава ли беше последният път? Преди девет дни?
— Всъщност беше в деня преди това, ако броим правилно, което прави десет дни. А това вече се брои за криза — каза тя и се търкулна върху него.
9
Навън в склада, докато се упражняваше в беззвучни акорди на китарата си, Хънт чу приглушен вик — Паризи явно идваше в съзнание. Той застана на прага, за да може тя да го види.
Беше седнала в леглото му и бе отметнала завивките, облечена с дрехите си от предишната вечер.
— О, боже! Уайът? Къде съм?
Тя вдигна ръце към лицето си и отново изстена.
Хънт свали китарата от рамото си и я постави върху килима. Отиде до мивката, за да налее чаша вода, взе шишенце с аспирин и се върна до леглото. Подаде й чашата и изтръска навън няколко хапчета.
— Благодаря ти. — Тя ги изпи наведнъж и изгълта цялата вода. — Колко е часът?
— Малко след осем.
Очите й се разшириха, но усилието й костваше твърде много. Спусна чашата към скута си.
— Не може да е толкова. Трябва да…
Тя преметна ръка през леглото и се опита да стане, но просто не можа. Остави чашата на пода и се отпусна в леглото.
Хънт вдигна чашата, отиде да я напълни отново и й я подаде.
— Пийни още вода. Трябва да се хидратираш.
— Не мисля, че… — вдигна глава тя.
— Вода — отказа да я слуша той. — Водата ще ти спаси живота.
Тя се надигна и пи.
— Цялата — настоя Хънт. — Ще се радваш, че си го направила.
Андреа се насили да изпие остатъка от водата и отново се опита да се изправи.
— Трябва да се върна вкъщи. Трябва да…
— Изчакай малко.
— Не мога. Трябва да… кой ден сме днес?
— Сряда.
— Как се озовах тук?
— Не знаех къде другаде да те заведа. Ти припадна.
Тя се хвана за думите му и се опита да си спомни.
— Бяхме в… Спенсър, това копеле! — Започваше да се сеща. — През цялото време е знаел… не можел да направи нищо…
— Ню Йорк?
Андреа отново се отпусна на възглавницата и закри очите си с ръка.
— Трябва да позвъня в службата си.
— Мога да го направя вместо теб.
— Не — каза тя, но не помръдна. Лежеше на леглото и дишаше през устата.
Хънт взе телефона. Достатъчно дълго бе работил за нейната фирма, за да научи номера наизуст. Познаваше и секретарката й, Карла Шапиро, но не искаше да разговаря с нея, защото тя щеше да го разпитва. Затова говори с момичето на рецепцията. Представи се като лекаря на Андреа и каза, че тя има силно хранително натравяне. В момента си почивала, приемала течности и щяла да отсъства до утре.