— Няма нужда. Беше загазила. Да не би да очакваш да те зарежа припаднала на улицата?
— Някои хора биха го направили.
— Не и ако са човеци.
— Е… благодаря ти. — Тя отпи от кафето си. — Непрекъснато мисля за това. Мразя сцените.
— Виждал съм и по-лоши неща.
— Ударих ли го?
— Да, удари го. Всъщност му зашлеви шамар.
— Това е непростимо.
— Той те е лъгал — сви рамене Хънт.
— Въпреки това. Нямам извинение. Започнат ли ударите, извиненията бързо губят смисъл.
— Забелязал съм го.
Нещо в начина, по който той изрече думите, я накара да спре по средата ръката, която поднасяше чашата с кафе към устата й.
— Личен опит?
— Донякъде.
— Ако не ти се говори за това…
— Не, няма нищо. Като дете съм бил при няколко приемни семейства, това е. Установих, че когато падне старата бариера пред физическите наказания… както ти каза, могат да се намерят всякакви извинения.
Тя остави чашата си и попита:
— Значи си живял в приемно семейство?
— Известно време — кимна той. — Тогава бях на осем, обаче извадих късмет. Осиновиха ме.
— На осем?
— Да, знам, че е необичайно. — Той направи физиономия. — Сигурно тогава съм бил по-сладък.
— Е, може би по различен начин — каза тя. — Значи и ти знаеш какво значи да те удрят.
— И аз ли? Теб кой те е удрял?
Тя си пое дълбоко въздух и после го издиша.
— Вторият съпруг на майка ми. Ричи. Той беше голям почитател на дисциплината, а аз бях любимката му в това отношение.
— И защо?
— Наистина ли искаш да ти разкажа всичко това?
— Нали аз попитах?
Тя въздъхна:
— Сигурно защото се опитах да му се наложа. Забележи ключовата дума „опитах се“. За щастие той се задържа само една година.
— Какво се случи?
— Мама разбра. За мен. Подмами го да я нападне и го уби. Определиха го като самозащита.
— Така изглежда.
Устните й се разтеглиха в усмивка, която бързо изчезна.
— Е, май беше нещо доста подобно. — Завъртя чашата си върху масата и каза: — Извинявай за цялата мелодрама.
— Няма нищо. Мога да го понеса.
— Както и да е. Точно затова съм толкова отвратена, ако наистина съм ударила Спенсър, въпреки че той е нищожество. Смятах, че съм успяла да овладея насилието у себе си.
— Може би си се понапила и си видяла у Спенсър нещо от Ричи?
— Не бих искала да си мисля подобно нещо. Не искам да виждам Ричи у никого.
— Но той винаги е наоколо?
— В спомените ми. Някъде, да. Знам какво ще кажеш сега.
— Ако е така, значи си с една крачка пред мен.
— Съмнявам се.
— Добре, какво щях да кажа?
— Че знаеш защо толкова се стремя към възхищението на публиката, защо толкова искам да стана водеща.
— Така ли е? Искаш ли го?
— Вероятно. Някъде дълбоко в себе си не се чувствам достойна за ничия обич. Аз съм повредена стока. Може би достатъчно любов от масите ще компенсира липсата на обич от страна на един конкретен човек. Как ти се струва тази теория?
— Болезнена. — Хънт плъзна ръка по масата, за да покрие нейната — утехата от състрадателното докосване. Не си позволи да стигне дотам.
Тя продължи:
— Не знам как иначе… защо… както и да е, извинявай.
— Да — каза Хънт, — любов. Много е лошо човек да иска такова нещо. — Допи кафето си и остави чашата. — Стига толкова извинения, става ли? Как ти е главата?
— Боли ме. Има нужда от нов запис.
— Е, стига да извлечеш от него някаква полза.
Колеблива усмивка, след това лицето й сякаш леко се разкриви. Сълзите отново заплашваха да рукнат.
— Смешното е, че Спенсър е просто последният удар. Знаеш ли защо изобщо се хванах с него?
— Защото си искала да станеш звезда.
— Да, и затова. Но най-вече, за да се махна от Сан Франциско. Да отида в Ню Йорк или където и да е другаде. И да го направя като знаменитост. Това щеше да покаже… — Тя отново завъртя чашата си.
— Какво да покаже?
— Не какво, а на кого. — Пое си въздух и тихо промълви: — На един друг тип. Скъсахме преди шест месеца, точно когато започваше процесът на Донолан. Била съм прекалено сериозна, така ми каза. Не искал нищо сериозно. И освен това си имал нова приятелка. Бяхме заедно две години, а той не искал нищо сериозно. Били сме зрели хора. Професионалната страна на нещата щяла да си остане същата.