Вместо това тя се обърна към инспекторите:
— Какво да ви предложа — чай, кафе, вода? Не. Имате ли нещо против, ако аз си взема нещо? А междувременно, заповядайте, настанявайте се където поискате.
Отново без да изчака отговора им, тя се обърна и се запъти към хладилника, който беше скрит между рафтовете зад бюрото й.
Върна се с бутилка минерална вода и седна на канапето. Инспекторите бяха предпочели столовете.
— Ужасен ден — каза Ванеса без всякакво встъпление. — Какво мога да направя за вас, господа?
Джул се прокашля и каза:
— Първо, по отношение на онова, което казах преди малко…
— Моля ви, инспекторе, чувала съм го и преди, повярвайте ми. Вече съм станала много дебелокожа в това отношение. Тук сте, за да говорим за Джордж и за Джанет. — Това не беше въпрос.
— Да, госпожо — отговори Джул. Извади касетофона от джоба си. — Едва ли знаете, но при разследване за убийство обикновено записваме разпитите. Такава е стандартната процедура. Имате ли нещо против?
— Не, разбира се, защо да имам?
Джул сви рамене:
— Някои хора са против. Предпочитам да питам. — Той се усмихна, включи машинката и направи въведението — съобщи случая, номера на значката си, дата, място, име на свидетелката. Накрая уточни: — Казахте, че при пристигането ни тук тъкмо сте разговаряли със сестра си, така ли?
Тя кимна:
— Да. Тя живее при мен за известно време. Докато… докато се почувства по-добре, за да може да се върне в дома си. Което може и никога да не стане.
Джул пое разпита в свои ръце:
— Какво искаше? За какво ви се обади?
Вероятно сепната от директния въпрос, Ванеса Уейвърли наклони глава на една страна.
— Искаше да разбере дали вече сте дошли. Не разбира защо искате да говорите с мен. Честно казано, на мен самата също не ми е много ясно.
— Значи е знаела, че ще идваме? — попита Джул.
— Да. Казах й, след като ми се обадихте. Стори ми се съвсем естествено. Защо? Това проблем ли е?
— Не, госпожо, просто питам.
— Как е тя? — попита Шию.
Уейвърли издиша рязко и отговори:
— Съсипана е, разбира се. И как иначе при тези обстоятелства? Нямам предвид само смъртта на Джордж, която е достатъчно тежък удар сама по себе си, но и другата жертва, младата жена. Открихте ли вече коя е била?
Шию кимна. Това щеше да стане всеобщо достояние във вечерните новини, а и нищо нямаше да спечелят, ако се опитат да укрият тази информация.
— Казва се Стейси Розали. Чували ли сте за нея?
— Не.
— Била е сервитьорка в „МоМо“, където съдия Палмър често е обядвал. В апартамента й има негови снимки.
— По дяволите, Джордж! — оброни глава жената. — Мътните да те вземат!
— Нямахте ли представа? — попита Джул.
— Аз нямах. Наистина смятах, че Джордж и Джанет са единствената двойка, която познавам… — Поклати глава и отново изруга. — Опитваш се да запазиш малко вяра в човешката раса, обаче тя непрекъснато те предава.
— Значи не сте забелязали сестра ви да знае нещо по въпроса?
— Не. Тя не знаеше. Може би все още не знае. Поне не със сигурност. Макар че, подозира, разбира се. Но защо са били в къщата? Особено ако тя е имала апартамент наблизо. Да не би просто да се е опитвал да обиди Джанет, като доведе в къщата малката си мацка? — Отново поклати глава. — Това не е в характера на Джордж. Знам, че Джордж не мразеше Джанет, а би трябвало да я мрази, за да направи нещо толкова жестоко. Дори и да е имал тази… връзка. Добре, той е мъж, а мъжете правят така. Но той я уважаваше. Не би довел друга жена в дома им. Не би обидил Джанет по този начин.
— Все още не знаем защо я е довел там, госпожо — обади се Шию, — нито дори дали изобщо я е завел. Напълно възможно е сама да е отишла. Може някой да я е закарал. Може да е имала друг приятел, който да се окаже убиецът. Може да е взела такси. Може да е искала да се изправи лице в лице със сестра ви или със съдията. Не знаем.
Джул остана донякъде изненадан, че Шию се справяше добре, разговаряше с тази жена, поддържаше интереса й, информираше я, мотивираше я да отговаря на въпросите им. Изненада се по-скоро от това, че той явно има ясна представа от различните възможни сценарии, които може да са довели до двойното убийство. Може пък наистина да бе разсъждавал върху случая. Чудесата никога не свършват, нали?