Хънт вървеше съвсем близо до нея, достатъчно близо, за да усети уханието на парфюма й. Тя все още държеше ръката му в мрака, след това я пусна, за да отвори вратата.
— Почакай за момент да проверя нещо. Добре. Вече можеш да влезеш.
Кухнята беше малка, модерна и функционална, и май се използваше често. Домакинята беше окачила няколко тигана и тенджери на метална пръчка на стената до хладилника, а едно дървено блокче с хубави кухненски ножове се мъдреше до панер с най-различни прибори за готвене — дървени лъжици и вилици, шпатули, четки — на плота до печката.
— Какво провери? — попита Хънт.
— Дали съм измила съдовете. Не бях сигурна. Не искам да ме помислиш за мърла.
— Нямаше да си помисля подобно нещо. Но след като има съдове за миене, значи се храниш тук.
— Разбира се, че се храня тук. Ти какво си мислеше?
— Че вероятно всеки ден вечеряш навън. Че след края на шоуто отиваш в някой хубав ресторант. Сред хайлайфа. Като снощи.
— Понякога — сви рамене тя. — Обаче повечето вечери се храня тук сама, късно и работя. Питай Ейми. Тя е на същия график. Но трябва да те осведомя, че не съм лоша готвачка. Всъщност понякога съм направо страхотна. Не може да си италианец и да не си добър готвач. Не е позволено.
— Кой е специалитетът ти?
— Ами, доматеният ми сос е невероятен, разбира се. А също и пармезанът ми с патладжани. Щях да… не.
— Какво? — попита Хънт.
— Нищо.
— Не е честно. Започна и после спря.
— Прав си. Не е редно така. — Леко положи дланта си върху ръката му, след това я дръпна. — Щях да кажа, че щом си тръгнеш, ще си направя своята запазена марка — спагети карбонара по селски, които са едно от най-добрите средства против махмурлук на света, а после се запитах дали не би искал да останеш и да хапнем заедно. Само че вече ти отнех достатъчно време.
— Така е — каза Хънт. — Беше ужасно.
— Не трябва ли да ходиш на работа?
— Вчера приключих един случай, който смятах, че ще ми отнеме поне два дни, но всъщност ми отне един. Така че за твой късмет днес графикът ми е съвсем свободен.
— За мой късмет. — Паризи погледна часовника на стената. — Въпреки нареждането на лекаря ми трябва да отида на работа по-късно. В три имам среща. Но дотогава разполагаме с предостатъчно време. Ако искаш.
— Да остана ли?
— За обяд.
— Ще се наложи да ми извиеш ръцете — каза Хънт и подаде ръка. Проработи. — Тя отново го хвана за ръката. — Стига толкова — каза той, преди Андреа изобщо да се престори, че извива ръката му.
Докато се пържеше беконът и водата завираше, тя го разведе из къщата. Наистина се оказа малка, както го бе уверила Паризи. Но навсякъде бе същото като в кухнята — модерно, удобно, уютно. Паризи поддържаше дома си по-скоро подреден, отколкото хирургически чист. Нямаше разхвърляни дрехи, нямаше съдове в мивката. Хънт за момент застина като омагьосан, изненадан от съдържанието на една заключена стъклена витрина в трапезарията. Там имаше колекция от оръжия — пистолети и револвери, няколко малки пистолета с голям калибър, старомодни колани с кожени кобури и кутийки за барут.
— Обичаш ли оръжията? — попита той.
— Вече не толкова.
— Това тук е доста хубава колекция.
— Знам. Като по-малка минах през фазата на Дивия Запад. Само че вече не докосвам оръжията.
— Но са в изправност. Стрелят, нали?
— О, да, всички стрелят. Няма смисъл да държиш оръжие, което не стреля, нали? Но не се тревожи, всички са регистрирани.
— Не се бях разтревожил.
— Може би просто трябва да се отърва от тях, но…
Хънт й метна един поглед, след това я прегърна и леко я придърпа към себе си.
— Ричи?
Тя кимна, въздъхна и каза:
— Да, може би донякъде. Хайде. — Хвана го за ръката и го поведе към дневната. — След твоето жилище тук е малко понагъчкано, нали?
— По-скоро е уютно. Камината работа ли?
— Идеално. Това е най-хубавата част от къщата.
— Обаче сигурно е малко тъмно.
Тя стисна ръката му и се приближи до капаците на двойните прозорци на стаята. Светлината донесе живот, който сякаш допреди това липсваше. Светлите дървени подове грейнаха. Поставените в рамки гравюри бяха с ярки и весели цветове, жълто, червено и зелено. Тя се обърна и каза: