— От сатаната — отвърна тя.
— От дявола?
— Точно така.
— Да не би да ви преследва?
— Предупреди ме. Каза, че ще ми я вземе, ако излезе навън. Много я иска.
— Кога ти го каза?
— Преди две седмици. Видях го, така да знаеш.
— Къде?
— Там навън — тръсна глава тя.
— В коридора ли?
Кимна.
— И навън. Затова съм закрила прозорците. За да не може да наднича вътре и да види къде е тя.
Внезапно разбрах защо стъклените панели от двете страни на входната врата са били боядисани. Бръкнах в шубата си, извадих пликче чипс и един сникърс и ги оставих на масата, без да кажа и дума, само ги побутнах, така че Кишиана да може да ги стигне.
— Можеш да си вземеш, миличка — каза майка й и момиченцето колебливо взе чипса, отвори пликчето и бързо започна да нагъва парченцата едно по едно.
Възползвах се от разсейването, за да разтопя леда помежду ни.
— Е, Кишиана, значи не си излизала навън от известно време?
Тя погледна въпросително към майка си, която й кимна, после отново погледна към мен:
— Не.
— А искаш ли?
Изяде още едно картофче, този път забола поглед в масата пред себе си.
— Мама казва, че е така, защото съм лоша. Затова той ме иска.
— Всеки ден се моля — каза Лети. — Всяка нощ. Дано тя се поправи.
Не бях сигурен, че разбирам, обаче чутото никак не ми харесваше.
— Как така си лоша, Кишиана? На мен не ми изглеждаш лоша.
— Мама казва така.
— Не — възрази Лети. — Не го казвам аз. Обаче сатаната я иска.
— Как точно я иска? Лети? Кишиана? — местех поглед аз от едната към другата. Най-сетне спрях очи върху майката. — Лети, откога не си я пускала навън?
Очите й се плъзнаха към момиченцето. Поклати глава:
— Откакто той е тук.
— Дяволът ли? И кога точно дойде?
— Не знам точно.
— Преди две седмици? Преди месец?
Лети примигна, за да възпре сълзите си:
— Ако тя излезе навън, не можеш се пребори с него. Ще я вземе.
— Няма да я вземе. Нали идвам от вън, няма и следа от него.
В този момент един порив на вятъра нахлу с приглушен писък и разтърси кухненския прозорец над нас.
— Ето ти знак — каза майката. — Той ти се присмива, чака да му се отвори сгоден случай.
— Това е вятърът, Лети. Само вятърът.
— Не! Заблудил те е.
— Мамо — обади се Кишиана. Сега държеше в ръце десертчето. — Моля те.
Лети отново кимна. В опит да се избавя от този абсурд прибягнах до суровата действителност:
— Лети — благо подех, — госпожо Джеферсън, изслушайте ме. Трябва да се уверя, че ще пуснете Кишиана да излезе от апартамента и да се върне на училище. Разбирате ли ме?
— Не мога. Наистина не мога. Нали виждате?
Не исках да прибягвам до заплахи, че ще отведа детето. Ако не постигнех напредък, не след дълго щях да стигна и до тях. Опитът да се отнеме попечителството на майката над детето винаги беше последната мярка и последното нещо, което ми се искаше да правя.
— Ето какво ви предлагам, защо двете с Кишиана не се облечете топло и тримата заедно не излезем за малко навън? Лети, двамата с вас можем да държим Кишиана за ръцете. Ако забележим нещо, което да ни притесни, веднага ще се върнем вътре. Обещавам ви.
Лети се цупеше и клатеше глава, но момиченцето бе престанало да дъвче и очите му блеснаха:
— Развържи ме само за минутка, мамо.
Стъписан от думите й, усетих как космите на врата ми настръхват от тревожното предчувствие, което бях развил след години на тази работа.
— Кишиана, какво значи „развържи“ ме?
— Нали се сещате — размърда се тя на стола. — За да мога да стана?
Смущението засенчи всяко друго чувство, изписано върху лицето на Лети.
— Добре си си така — каза тя на детето, след това се обърна към мен с безстрастен и дори разумен тон: — Няма нужда да става. Стане ли, ще се опита да излезе.
Безизразният ми поглед се премести от Лети към дъщеря й.
— Кишиана, бих искам да се изправиш, ако обичаш.
Очите й паникьосано се стрелнаха към майка й.
Това бе сигнал за мен. Пресилено бавно бутнах стола назад, изправих се и заобиколих масата към Кишиана. Издърпах стола й и рязко си поех дъх. Въже за пране, увито може би десетки пъти около кръста и краката й, не й позволяваше да помръдне.