Девин Джул, ченгето от отдел „Убийства“ и мой приятел от детството, цъфна до мен веднага щом излязох от тъмната дупка на яркото и ветровито парче спечена и осеяна със стъкло земя, което отвеждаше до тротоара. Носех Кишиана на ръце, краката й бяха загърнати с одеяло, а ръката й бе увита около врата ми.
— Какво правиш? — попита Джул.
— Отвеждам я оттук. Майка й я беше вързала.
— И ти позволи да я отведеш?
— Обясних й положението, дадох й да попълни формулярите.
— Въпреки това. Ако някой те види или тя излезе, разпищи и се разсмърди, хората тук ще…
— Мамчето ще трябва да го приеме. С това си вадя хляба, ясно? Има си начин. — Вървях бързо и дишах учестено. — Имаш ли кола наблизо? Моята е на три пресечки. Грешка.
— Да, обаче ако някой излезе…
— Точно затова почти припкам, Дев — срязах го аз и кимнах към Кишиана. — Тревожа се за нея.
— Колата ми е съвсем наблизо, зад ъгъла — каза Джул и ни поведе. Доста бързичко.
3/(2000 г.)
Заместник-директорът Уилсън Мейхю бе оставил учтива бележка в стаята ми, с която ме молеше да бъда така любезен да се отбия в кабинета му при първа възможност. В повикването нямаше нищо зловещо, само дето това щеше да бъде първата ми лична среща с Мейхю, след като на Коледа преди две години си бяхме разменили по едно престорено сърдечно „здрасти“. По онова време, проявяващ загриженост към подчинените си, той ме попита каква е връзката ми със СЗД. Тъй като тогава бях работил в службата от едва осем години и понеже самият Мейхю бе дошъл на борда преди пет години, аз го помолих да си остане между нас, но го уверих, че всъщност работя за ФБР под прикритие, за да заковем сводника, който от поста си в СЗД върти незаконна детска проституция.
След този случай той поне знаеше кой съм.
И така, този октомврийски следобед аз се озовах пред бюрото на заместник-директора в кабинета му на третия етаж на Отис авеню. Макар че мебелировката и интериорът в останалите помещения на СЗД можеха да послужат като еталон за сива бюрократична естетика със своите сивкави, зеленикави и метални повърхности, кабинетът на Мейхю, както и неговият обитател, издаваха подобие на стил, макар и не на вкус. Бюрото представляваше огромно туловище от червеникаво дърво, полирано и асиметрично, без видими чекмеджета и с плоска повърхност, само колкото да побере един телефон и една полупразна табличка за кореспонденция. Нямаше и следа от компютър или от друго подобно нещо. По стените бяха окачени три картини от Уолтър Кийн — деца с огромни очи, от които всеки момент ще бликнат сълзи (чат ли сте?) — поставени в рамки и поставени така, че да покрият цялото свободно място по стените. Шкаф от тиково дърво заемаше стената от дясната ми страна, точно срещу прозорците. Той беше покрит с голяма плетена покривчица, върху която се мъдреше истински сребърен руски самовар. По полиците зад гърба на шефа имаше съвсем малко книги, защото на повечето се мъдреха снимки в сребърни рамки на Мейхю с последните трима кметове, с шефа на полицията, с губернатор Грей Дейвис, с Боз Скагс, с Даниел Стийл и с още няколко знаменитости, които не успях да разпозная. Най-горната полица бе изцяло посветена на керамиката Ладро. Трогателно.
Мейхю се изправи. Костюмът му „Армани“ не можеше да прикрие излишните петнайсетина килограма. Заобленото му и леко ангелско лице лъщеше леко над двойната брадичка, все едно го бе протъркал. Решението му да вчесва назад останалата му коса не бе нито подобрило, нито влошило вида на високото чело. Вероятно и собствената му майка не би го нарекла привлекателен, но той въпреки това излъчваше самоувереност, породена от упражняването на власт. Пълничък възрастен бял мъж, който бе успял, а ако не ви харесва как изглежда, гледайте си работата.
Надигна телесата си от стола и протегна ръка над бюрото, за да се здрависа с мен и да ми благодари, че съм се отзовал толкова бързо. Преди да успея да му отговоря, отново бе седнал на мястото си.
— Разбира се. Какво има? Някакъв проблем?
— Не, не. Няма никакъв проблем. Всъщност е точно обратното.
— Страхотно. — Зачаках.
— От колко време си на улицата и работиш по различни случаи?
— От осем години, господине.
Той тихо подсвирна.
— И аз така разбрах. Даваш ли си сметка, че си най-старшият служител на долния етаж?
— Не съм се замислял за това.