Не приех.
Две седмици след отказа ми Мейхю обяви административно прочистване на отдела, при което тримата оперативни работници с най-голям опит — аз, Бетина Кек и един ветеран с десетгодишен стаж, който почти не се вясваше и се казваше Лайънел Уитмор — трябва да преценяваме сериозността и достоверността на докладите за малтретиране на деца и да възлагаме случаите на подходящите оперативни работници. По същество това беше ролята, която до този момент бяха изпълнявали нашите надзорници от първо ниво, и се вършеше изцяло в офиса, само че в този случай нямаше никакво повишение на заплатата.
Разбира се, всеки случай на малтретиране на дете е сериозен, само че не всяко обаждане за подобен случай е основателно. В началото на кариерата си останах изненадан от броя оплаквания до СЗД, които се оказваха фалшиви — бяха от бащи, които искаха да причинят неприятности на майката на детето си, или от съседи като отмъщение за вдигания шум, или от жена, която иска да тормози бившия си съпруг, докато децата са при него за уикенда. Тези и десетки други подобни случаи бяха най-често срещаните грозни, глупави и дребнави скандали, в които децата бяха използвани като пионки в игричките на възрастните. Позовавайки се на факта, че страдаме от хроничен недостиг на хора, че бюджетните ограничения ни съсипват и че броят на основателните оплаквания също е твърде голям, Мейхю реши, че опитните му оперативни работници ще се превърнат в средството за отсяване на зърното от плявата сред оплакванията и така ще повишат ефективността на СЗД като цяло.
Планът на Мейхю беше колкото очевиден, толкова и прост. От негова гледна точка аз не умеех да работя в екип, Бетина беше направо за лудница, а Лайънел беше безполезен. Ако не ме пускаше на улицата, не след дълго щях сам да напусна. А без мен, за да удържам фронта на фалшивите оплаквания, Бетина и Лайънел щяха рано или късно да оплетат конците и така щяха да се освободят цели три работни места, а не само едно. След това Мейхю можеше да ощастливи три от своите богати приятелчета и може би щеше да се сдобие с нова кола — или поне с още един сребърен самовар или със снимка с някоя знаменитост.
Само че този път аз бях наистина вбесен и нямаше да допусна да ме изхвърлят от работа, която толкова много обичах. Реших, че ще се задържа повече от Мейхю. Той се нуждаеше от добри и стабилни оперативни работници, защото в противен случай нямаше да изглежда добре отстрани. Реших да играя на изчакване, докато нещата в крайна сметка се обърнат и отново ме изпратят на улицата. Докато спечеля.
Грешах.
Късно един петъчен следобед през февруари, докато седях сам в кабинката си — Бетина и Лайънел се бяха отлъчили самоволно по-рано — с купчина оплаквания, които трябваше да бъдат оценени преди почивните дни, попаднах на задължителен доклад от спешното отделение в общопрофилната болница в Сан Франциско. Петгодишно момче от латиноамерикански произход, Мигел Нуньос, бе прието в болницата малко преди два часа същия следобед със счупена ръка, което се сторило доста необичайно на болничните служители. Обадих се на рецепцията и разговарях с някой си д-р Търнър, който бе открил, че това е третото постъпване на момчето в три различни болници — две счупени кости и разместено рамо — откакто майка му се била хванала с новия си приятел. Били гипсирали ръката и в момента на разговора ни майката чакала да отведе Мигел у дома, но според д-р Търнър някой от СЗД трябвало веднага да отиде там, да разговаря с майката и със сина и да прецени положението, преди лекарят да може с чиста съвест да изпише детето и да го остави под опеката на майката.
Бях склонен да се съглася с него.
Уила Кардоза и Джим Фрийд тъкмо застъпваха за късната смяна. Двамата бяха неразделни, всъщност скоро щяха да правят годеж, и бяха наети през последните две години, което означава, че са хора на Мейхю. До този момент бях имал с тях единствено професионални контакти и макар да не бяха нищо особено, двамата всеки ден се явяваха на работа и ми се струваха свестни. Поне привидно като че ли ходеха по повиквания, пишеха прилични доклади, правеха минималното. По онова време не знаех и това — не бях надзорник, затова нямах достъп до досиетата на служителите — че на нито един от двамата до този момент не му се е налагало да натиска спусъка, т.е. насила да отнеме детето от опеката на родителите му.
Въпреки това те бяха най-добрият, да не кажа единственият избор, който имах. Работата ми беше да преценявам основателността на всеки сигнал, а този несъмнено беше реален като сърдечен пристъп. Затова ги запознах накратко с положението и им казах, че ще е най-добре да побързат, защото майката седи в чакалнята и изгаря от нетърпение да отведе момчето у дома, а д-р Търнър няма да може да я възпира вечно.