Страхотно, целият свят лежеше на крехките ми плещи. Благодаря, Ерик. Сякаш имах нужда от още отговорности и напрежение.
— Но в едно искам да си сигурна, Суки: ако те са отвлекли Бил — и ако той все още е жив, — ще го измъкнем оттам. И вие отново ще сте заедно, ако все още желаеш това.
Голямо „ако“.
— И нека отговоря на въпроса ти. Да, аз съм твой приятел и ще остана такъв завинаги, докато приятелството ни не застрашава живота ми. Или бъдещето на моя окръг.
Е, още едно благодаря. Поне беше откровен.
— Докато ти е удобно на теб, имаш предвид — спокойно отбелязах аз, макар и не съвсем справедливо. Но ми се стори странно, че той като че ли се интересуваше от моята оценка на отношението му. — Нека те питам нещо, Ерик.
Той вдигна вежди и зачака въпроса ми. Дланите му се движеха нагоре-надолу по ръцете ми някак разсеяно, сякаш изобщо не мислеше за това, което правеше. Заприлича ми на човек, който се опитва да сгрее ръцете си на огън.
— Ако правилно те разбирам, Бил е работел по някакъв проект за… — усетих как ме напушва див смях, но положих огромно усилие да се овладея. — За кралицата на Луизиана. Но ти не си знаел за това. Така ли е?
Ерик остана загледан в мен дълго време, докато обмисляше отговора си.
— Тя ми каза, че има задача за Бил — отвърна той, — но не уточни нито каква е, нито защо е избрала точно него, нито кога трябва да я приключи.
Всеки началник би се намусил, ако го прескочат като инстанция и възложат някаква работа на негов подчинен. Особено ако началникът е в неведение за тази работа.
— И защо тази кралица не участва в търсенето на Бил? — попитах аз, стараейки се да говоря с възможно най-неутрален тон.
— Тя не знае, че той е изчезнал.
— Защо?
— Не сме й казали.
Рано или късно щеше да спре да ми отговаря.
— Защо?
— Щеше да ни накаже.
— Защо? — Започвах да звуча като двегодишна хлапачка.
— Защото сме допуснали да му се случи нещо, докато е работил по нейния специален проект.
— И как щеше да ви накаже?
— О, от нея всичко може да се очаква. Много е непредсказуема — той нервно се засмя. — Нещо доста неприятно, предполагам.
Ерик продължаваше да се приближава към мен и лицето му вече почти докосваше косата ми. Усещах как вдишва въздух, съвсем бавно. Вампирите разчитат на обонянието и слуха си много повече, отколкото на зрителните впечатления, макар че имат много остро зрение. Ерик бе пил от кръвта ми и затова разбираше чувствата ми много по-добре от всеки друг вампир, който не я беше вкусвал.
Всички кръвопийци изучават подробно човешката емоционална система, защото най-опасни са онези хищници, които познават навиците на плячката си.
Ерик вече направо търкаше бузата си в моята и се наслаждаваше на физическия контакт като котка.
— Ерик — неусетно ми бе разказал повече, отколкото самият той знаеше.
— Ммм?
— Сериозно те питам, какво ще ти стори кралицата, ако не й предоставиш Бил преди крайния срок за предаване на проекта?
Въпросът ми постигна желания резултат. Ерик се отдръпна и очите му застинаха върху мен — по-сини от моите, по-строги от моите и по-студени от ледените пустини на Арктика.
— Суки, не искаш да знаеш, повярвай ми — каза той. — Достатъчно ще е да й предоставя работата му. Присъствието на Бил не е задължително.
— И какво ще получа аз в замяна, ако направя това за теб? — попитах с поглед, студен почти колкото неговия.
Ерик успя да си придаде едновременно изненадан и доволен вид.
— Ако Пам си беше държала устата затворена, ти нямаше да искаш нищо друго, освен благополучното завръщане на Бил и щеше да подскачаш от радост, че ти се е удала възможност да помогнеш — припомни ми той.
— Но сега знам за Лорена.
— И след като знаеш, съгласна ли си да направиш това за нас?
— Да, при едно условие.
— Какво е то? — предпазливо попита той.