Върколакът стовари коляното си в стомаха ми. Аз пищях, човекът свиня викаше другарите си на помощ и точно в този момент входната врата се отвори и вътре нахълта Ерик, облян в кръв. Веднага след него се появи Бил.
Изглеждаха обезумели от гняв.
Видях със собствените си очи на какво е способен един разярен вампир. Тоест двама.
Секунда по-късно се уверих, че помощта ми е излишна, затова помолих Богинята на Безразсъдно Смелите Девойки да ме извини и затворих очи.
Две минути по-късно всичките ми неканени гости бяха мъртви.
— Суки? Суки? — гласът на Ерик звучеше дрезгаво. — Мислиш ли, че трябва да я заведем в болница? — обърна се той към Бил.
Хладни пръсти докоснаха китката и шията ми. Исках да обясня, че поне този път съм в съзнание, но нямах сили, пък и не ми се мърдаше от пода.
— Пулсът й е стабилен — съобщи Бил. — Ще я обърна по гръб.
— Жива ли е?
— Да.
Гласът на Ерик прозвуча съвсем близо до ухото ми.
— Кръвта нейна ли е?
— Да, част от нея.
Той въздъхна дълбоко, на пресекулки.
— Нейната е различна.
— Да — хладно отвърна Бил. — Но ти, разбира се, вече си преял.
— Да, отдавна не бях пил истинска кръв в такова количество — каза Ерик. Все едно чувах брат ми Джейсън да казва, че отдавна не е ял къпинов пай до пръсване.
Бил пъхна ръцете си под мен.
— Аз също. Трябва да ги изнесем на двора — небрежно каза той — и да почистим къщата на Суки.
— Разбира се.
Бил започна да ме обръща, а аз започнах да плача. Исках да спра, но не можех. Исках да съм силна, но точно в този момент мислех единствено за тялото си. Ако някога сте яли бой — ама истински бой, — знаете какво имам предвид. Когато те спукат от бой, осъзнаваш, че ти си просто една торба от кожа — съвсем тъничка, крехка кожа, — която съдържа пълнеж от голямо количество течности и някои твърди, но все пак чупливи части. В сравнение с тежкия побой, който отнесох в Далас едва преди няколко седмици, сега се чувствах много по-зле. Нямах представа дали действително съм по-зле, но съзнавах, че имам сериозни увреждания на меките тъкани. В Далас се бях сдобила със спукана скула и усукано коляно. Замислих се, че може би коляното ми отново се бе усукало, а пукнатината на скулата ми отново се бе отворила. Отворих очи, примигнах и отново ги отворих. Няколко секунди по-късно зрението ми се проясни.
— Можеш ли да говориш? — попита Ерик след много дълга пауза.
Опитах се, но от пресъхналата ми уста не излезе и звук.
— Трябва да пийне нещо — Бил се запъти към кухнята, но по доста заобиколен маршрут заради множеството препятствия по пътя.
Ерик приглади косата ми назад. Сетих се, че и той беше ранен; исках да го попитам как се чувства, но не можех. Седеше на пода до мен, облегнат на възглавниците от дивана. По лицето му имаше кръв, а бузите му руменееха повече от всякога. Просто пращеше от здраве. Когато Бил се върна с водата ми — плюс сламка в чашата — веднага погледнах и неговото лице. Все едно имаше слънчев загар.
Бил ме надигна внимателно и намести сламката между устните ми. Отпих няколко глътки, които ми се сториха най-вкусното нещо на света.
— Убихте ги до един — гласът ми звучеше като скърцане.
Ерик кимна.
Припомних си скупчените над мен свински зурли и господин Козя Брадичка, който ме млатеше с юмруци.
— Чудесно — казах.
Ерик се усмихна едва забележимо. Бил не реагира по никакъв начин.
— Колко бяха?
Ерик се огледа небрежно, а Бил мълчаливо посочваше с пръст, докато броеше.
— Седем? — колебливо отвърна Бил. — Двама на двора и петима в къщата?
— Аз ги изкарах осем — измърмори Ерик.
— И защо ти се нахвърлиха така?
— Джери Фалкън.
— О! — каза Бил с коренно различен тон. — О, да! Срещал съм го. В стаята за мъчения. Той е номер едно в списъка ми.
— Ами… спокойно можеш да го задраскаш — каза Ерик. — Вчера Алсид и Суки изхвърлиха трупа му в гората.
— Алсид ли го е убил? — възкликна Бил, но после се замисли и погледна към мен. — Или Суки?
— Той твърди, че нямат нищо общо. Намерили трупа у тях, в гардероба му. Двамата със Суки скроили план и се отървали от него — в гласа на Ерик се долавяше възхищение.