— Това е служебно познанство — казах аз и се усмихнах накриво.
— Увличаш се от геодезия?
— Познаваш Алсид?
— Всеки го познава, поне по име. Семейство Ерво са добре известни. Корави мъже. Добри работодатели. Богати.
— Много е свестен.
— Ще идва ли пак насам? Бих искал да се запозная с него. Нямам намерение да асфалтирам общинските пътища до края на живота си.
Виж ти, Джейсън имал планове за живота си.
— Ако го видя пак, ще ти се обадя. Не знам дали ще е скоро, но ако реши да намине насам, ще те уведомя веднага.
— Чудесно — Джейсън се огледа наоколо. — Къде е килимът?
Забелязах петно от кръв на дивана — точно там, където се беше облягал Ерик. Веднага седнах така, че да го прикрия с краката си.
— Килимът? Разлях малко доматен сос върху него. Ядох тук спагети, докато гледах телевизия.
— И ти го занесе на химическо чистене?
Не знаех как да отговоря на този въпрос. Нямах представа дали вампирите са го занесли на химическо, или просто са го изгорили.
— Да — отвърнах с известно колебание. — Обаче казаха, че може и да не успеят да почистят петното.
— Новата настилка изглежда страхотно.
Ченето ми увисна.
— Какво?
Той ме погледна така, сякаш имах умствени отклонения.
— Новата настилка. На алеята ти. Свършили са чудесна работа, изравнена е идеално. Няма нито една дупка.
Веднага забравих за кървавото петно, скочих от дивана, доколкото ми позволяваха силите, и надникнах през прозореца. Не само пътят беше оправен. Пред къщата ми имаше нова зона за паркиране, опасана с ниска декоративна ограда и покрита с най-скъпия чакъл, от онзи, който образуваше идеално сцепление и не се разнасяше встрани от желания участък. Пресметнах колко е струвало всичко това и покрих устата си с длан.
— Цялата алея ли е застлана така? Чак до пътя? — едва чуто попитах аз.
— Да. Видях бригадата от „Бърджис&синове“, когато идвах насам — бавно изрече той. — Ти нямаше ли уговорка с тях?
Поклатих глава отрицателно.
— По дяволите, сигурно са сбъркали адреса! — сприхавият Джейсън почервеня от яд. — Ще се обадя на Ранди Бърджис и ще го натикам в миша дупка. Да не си посмяла да плащаш сметката! Това сигурно е квитанцията. Намерих я залепена на вратата — Джейсън измъкна от джоба на якето си навита на руло бележка.
Разгънах жълтия лист хартия и прочетох надрасканото на ръка съобщение:
„Суки, господин Нортман каза да не чукаме на вратата ти. Оставям ти телефонния си номер. Ако има някакъв проблем, просто ми звънни.
— Платено е — казах аз и Джейсън се поуспокои.
— Гаджето ти? Бившето?
Сетих се как крещях на Ерик относно автомобилната алея.
— Не — отвърнах. — Някой друг — искаше ми се не Ерик, а Бил да се бе сетил за това.
— Много популярна си станала напоследък — отбеляза Джейсън. Очаквах да започне да ме осъжда, но явно съзнаваше, че би било неуместно точно от неговата уста.
— Не, не съм — отрязах го аз.
Той ме изгледа доста продължително, но аз смело издържах на погледа му.
— Добре — бавно каза той. — Значи някой ти дължи услуга, и то огромна.
— Това е по-близо до истината — съгласих се аз и на свой ред се зачудих дали всъщност говорех истината. — Благодаря ти, че ми донесе пощата, братко мой, но сега трябва да се завлека обратно в леглото.
— Няма проблем. Искаш ли да те закарам до болницата?
Поклатих глава. Нямах желание да вися в чакалня.
— Добре. Обади ми се, ако имаш нужда да ти напазарувам храна.
— Благодаря — повторих аз, този път с по-голямо удоволствие. — Ти си страхотен брат — за изненада и на двама ни, аз се надигнах на пръсти и го целунах по бузата. Той ме прегърна непохватно, а аз положих усилие да остана усмихната, вместо да се намръщя от болка.
— Връщай се в леглото, сестричке — каза той и внимателно затвори вратата след себе си. Забелязах, че остана на верандата в продължение на цяла минута, за да се наслади на първокачествения чакъл в двора ми. После поклати глава и се качи в пикапа си — безупречно чист, както винаги, изрисуван с ярки пламъци в розово и синьо върху катраненочерен фон.
Погледах малко телевизия. Опитах се да хапна, но лицето ме болеше твърде много, когато дъвчех. Имах късмет, че открих малко сладолед във фризера.