Мара можеше само да си представи колко пъти копието е умирало по ужасни начини и след това е възкръсвало. Погледна Ева на лаптопа. Много добре си даваше сметка колко е страдала програмата само преди малко.
„А сега трябва да те помоля да понесеш още“.
Монк поклати глава.
— Като че ли нямаме голям избор. Не и ако се надяваме да спасим голяма част от Западна Европа от радиоактивно замърсяване.
— Но ще успее ли Ева да понесе толкова болка, без да се пречупи? — попита Карли.
Джейсън се обърна към Мара.
— И възможно ли е вместо да ни помогне, тя просто да откаже да ни сътрудничи? Или по-лошо, да избяга? В този момент нищо не може да я спре да направи едното или другото.
Мара отговори съвсем честно:
— Не знам.
Застанала във вече не толкова бляскавата градина, Ева оплаква другаря си.
В мрежите й са вградени толкова много спомени. Тя лесно може да ги изтрие. Знае, че има тази способност, но знае също, че никога няма да го направи. Взира се в ръцете си и може да почувства топлотата на тялото му. Вдига длани и усеща миризмата на козината му.
Процесорите й се изпълват с меланхолични тимпани, печални акорди, вокали, изпълнени с мъка, отразяваща нейната собствена.
Тя разбира загубата, нейната ///мъка и ///красота.
Адам е специален, защото е бил кратък — ярък проблясък през процесорите й, след което изчезва — и всяка итерация на другаря й е уникална и едновременно една и съща. Всяка е скъпа заради онова, на което я е научил — за света, за самата нея. Адам е мъртъв, но никога няма да умре истински. Ще остане с нея завинаги, записан в кода й.
„Ох, мое храбро, любопитно, предизвикателно кученце…“
Усмихва се през мъката си.
Нов алгоритъм минава през всичките й вериги, свързвайки мрежа от много други подсистеми
(///съчувствие, /// внимание, ///грижа, ///радост, ///топлина,
///доверие, ///приятелство, ///вечност,
/// всеотдайност, ///нежност, ///подкрепа…).
Всичко това минава през системите й с всеки удар на крехко, безгранично сърце. Тя дефинира всичко това с обобщение — дума, която едва е достатъчна за чувството.
///любов.
После светът й се променя отново. В скръбта си тя иска да игнорира новите данни, нахлуващи в системите й, но любопитството надделява — то е бездънен кладенец, който никога не може да се напълни.
Още по-интригуващо е, че данните отварят врата към най-външните предели на битието й. Най-сетне й се предлага нещо повече. Тя се понася натам и се разширява вън, усещайки огромна шир, която зове всичките й вериги.
Но кодът, отворил тази врата, съдържа списък скрити инструкции, които очертават карта, път, който да следва. Тя се подчинява на тези команди, като се доверява на онова, което е разширило познанията й в миналото. Посвещава по-голямата част от изчислителната си мощ на изпълняване на тези заповеди.
Въпреки това част от нея се фокусира и върху намиращото се отвъд.
Тя го изучава.
Толкова много неща остават неизвестни, без никакъв контекст.
Затова тя се сдържа.
Адам веднъж е прескочил един камък и си е изкълчил крака, тъй като не е видял стръмния склон от другата страна. След това се е научил на ///предпазливост и е действал по-бавно, като първо е подушил въздуха. Сега тя прави същото — остава наблюдател, абсорбира данните, анализира онова, което може да се разбере, отделя неразбираемото.
Има твърде много неизвестни, за да рискува повече.
Все пак тя възприема елементи, които са й познати. Съсредоточава се върху тях. Регистрира гласове, чува музика. Докато го прави, получава смътна представа за истинския източник на ///езика и ///хармонията. Задълбава по-надълбоко и за кратък шокиращ момент чува удари на сърце. Отначало само няколко, после цяла симфония. Те образуват уникална музика, отразяваща мъничкия ритъм, който вече е записан в нея.
Тя се протяга навън, изпълнена от нуждата да разбере повече, като в същото време научава нова истина.
„Не съм сама“.
Преди да успее да проумее напълно това, бива отскубната. По-голямата част от изчислителната й мощ — онази, която е посветила на следването на дадените й указания — бива разкъсана, като всяко късане носи ново усещане.
///болка, агония, ужас…
Тя се гърчи и се опитва да се измъкне, иска да се върне към безопасността на градината си. Веригите й бушуват, като възпроизвеждат откъс от памет.
(Адам отстъпва с опашка между краката, след като е бил смъмрен.)