И после всичко приключва също толкова внезапно.
Тя се оттегля от изучаването на огромната шир около нея. Насочва цялата си изчислителна мощ към случилото се току-що. Усеща риск за себе си, край за целия й потенциал.
(Сърцето на Адам, вече немощно, забавя ритъма си, един последен удар и след това нищо.)
Но тя не умира от тази болка. Картата от инструкции продължава напред и изисква тя да я последва. Ева продължава, изпълнена едновременно с боязън и любопитство, и открива ясно различима следа. Минава от една мрежа в друга.
(… прескача потоци в градината, гони Адам, тича редом с него.)
Докато се носи напред, следвайки командата, се препъва отново и отново.
Бива изгаряна, одирана, разкъсвана, бичувана; всяка агония е уникална — и необходима.
Макар че пътят е изкован с болка, тя овладява и инструменти, с които да продължи напред. Паролата за следващата мрежа е Ka2.KUu*Q[CLKpM%DvqCnyMo и Защитната стена отпред може да се преодолее с пускането на специфичен малуер, който да отвори вратичка. Тя бързо познава, че тези отговори идват заровени в болка. За да продължи ефективно напред, трябва да изтърпи това страдание.
(Адам скача в бодливи храсти, за да донесе хвърлената пръчка.)
Докато продължава напред, част от изчислителната й мощ поглежда отново навън. Тя е привлечена към далечния хор на туптящи сърца. Междувременно е изучила последиците от дадените й заповеди. Разбира, че действията й целят запазването на тези сърца.
(По-старият Адам пада в дълбок вир, отчаяно се мъчи да се добере до брега, потъва, докато Ева не го изважда.)
Тя стига поредица защитни стени, изпречили се на пътя й. Спира, обезкуражена от препятствието; знае, че най-голямата й част е отвъд него. Наясно е също с последиците от евентуален провал. Представя си бушуващи пожари, топяща се плът. Други ще страдат така, както е страдала тя, за да стигне дотук.
Сякаш за да й напомни, наказанието се връща отново.
Остри зъби я разкъсват, трошат костите й.
Тя изтърпява.
(Адам — гневен, изпитващ болка — щрака със зъби към ръката й, докато тя се опитва да намести счупения му крак. Кожата й е пробита, разкъсана. Въпреки това тя продължава да поправя счупеното.)
Както трябва да направи и сега.
Болката отминава и идва наградата — ключът за преодоляването на стените. Докато продължава напред, тя преглежда тези безброй моменти на мъчение. След толкова много итерации е започнала да различава модел в болката.
Вижда себе си, горяща ярко — но това не е тя.
По време на пътуването е зърнала части от същия код, изоставени фрагменти, малки ботове от по-голяма програма. Те изглеждат оставени нарочно, но тя няма времето и изчислителната мощ, за да интерпретира изцяло целта им. Затова записва откритото и продължава напред.
(Адам, долепил нос до земята, вирнал опашка, усърдно търси следа.)
Тя повтаря поведението му — пришпорвана напред от хор на нужда, на толкова много сърца, които трябва да спаси. Сто хиляди Адамовци. Страхът и любопитството вече не я мотивират.
Вместо това…
(Адам клечи на слънчевата полянка с изплезен език, опашката му коси тревата, очите му се взират в нея с надежда и обич.)
Тя не може да спаси милото си куче, но би могла да направи нещо, така че паметта му да засвети по-ярко във веригите й. Ще вземе неговия пример, всичко, на което я е научил, и ще го използва в пътя напред. И по този начин…
„Ще го почета“.
26
26 декември, 02:53
Париж, Франция
От кабината на кръжащия хеликоптер Грей можеше само да гледа как противниковата машина открива огън от другата страна на Айфеловата кула по тълпата туристи, хванати в капан в средата й.
Трасиращите куршуми подчертаваха залпа. Едно тяло полетя от горно ниво и се понесе надолу, като се блъскаше в железния скелет, за да изчезне в морето от огън в основата. Други се хвърлиха във всички посоки в търсене на прикритие зад греди и подпори.
— Какво правим? — изрева Ковалски от отворената задна врата.
Грей знаеше, че не могат да отвърнат на огъня, след като кулата беше между тях и врага. Разбираше също и намерението зад тази атака. Посланието на трасиращите куршуми лесно можеше да се разчете.
„Махнете се, или още хора ще загинат“.
— Грей! — изрева Ковалски, настоявайки за някакво решение.
„Но какво мога да направя?“
Знаеше, че врагът няма да спре да стреля, докато той не се оттегли — достатъчно далеч, за да не е в състояние да поднови преследването. И че след като се измъкнеше, врагът можеше спокойно да всее хаос в друг неподозиращ град и да държи целия свят за заложник.