Грей седеше на бетонния кей на Сена. Двамата бяха вир-вода, треперещи и закопчани.
„Но сме живи“.
Не благодарение на френските военни.
Той изгледа групата въоръжени войници, които се бяха събрали около два градски бронетранспортьора.
След като бе изненадан от щурмовия хеликоптер и бе изключил двигателя, Грей беше използвал уникалната черта на хеликоптерите, наречена авторотация. Докато машината падаше като камък, въздушното течение продължи да върти перките, като забави падането им до преобръщащите стомаха петнайсет метра в секунда. В последния момент Грей бе вдигнал носа нагоре срещу въздушния поток и бе приводнил машината в Сена.
След това двамата с Ковалски напуснаха потъващия хеликоптер и доплуваха до брега, където ги очакваше въоръжен ескорт. Грей беше направил всичко възможно да обясни положението, но усилията му попаднаха в глухи уши.
„Или може би френският ми не е толкова добър, колкото си мисля“.
Най-накрая двама войници тръгнаха към тях. Първият — лейтенант, ако можеше да се съди по нашивките му — пристъпи напред със сателитен телефон в ръка. Другият отиде зад Грей и разкопча белезниците му.
— Je suis desole, Commandant Pierce — извини се лейтенантът. — Беше трудна и объркваща нощ.
Грей погледна през реката към силуета на Париж. Продължаваха да бушуват пожари, но вече не толкова много. Дори оттук можеше да види огромните струи вода, борещи се с пламъците.
Разтърка китките си. Като се имаше предвид какво е понесъл градът, той едва ли имаше право да се оплаква.
Лейтенантът му подаде телефона.
— Спешно повикване. От Щатите.
— Merci. — Грей взе телефона. Знаеше кого ще чуе от другата страна. — Директор Кроу?
— Грей, чух какво е станало. Затова ще бъда кратък. Отец Бейли се свърза с мен. Има следа за Crucibulum в Северна Испания. Искам незабавно да идеш при него. Това съвсем не е приключило.
„Не се и съмнявам“.
Грей се обърна и погледна над тъмната Сена. Представи си димната диря, оставена от бягащия хеликоптер на врага.
— И това не е всичко — каза Пейнтър.
Последните думи на директора нямаха никакъв смисъл.
Грей затвори и продължи да държи телефона много след края на разговора.
Ковалски се изправи тежко на крака и изгледа свирепо войника, който побърза да се дръпне назад с белезниците му. Забеляза, че Грей продължава да седи.
— Какво има?
Все още зашеметен, Грей повтори последните думи на Пейнтър. Беше му трудно дори да ги изрече.
— Монк… ни е предал.
V. Прах при прахта
28
26 декември, 14:55
Мадрид, Испания
Монк гледаше през прозореца на хотелската стая към покритите със сняг покриви в центъра на Мадрид. В далечината в студеното синьо небе се извисяваха двете кули на някаква огромна катедрала. Макар да не беше католик, той се замоли за Хариет, за Сейчан и бебето й.
„Правя всичко това за вас“.
Притисна часовника си с длан. Беше дошъл в последния момент. Крайният срок на Валя изтичаше след два часа. Той вече беше изгубил половин ден, за да стигне до Мадрид. След като излезе от парижките катакомби, открадна кола и избяга в предградията, където все още имаше ток. След това пътува шест часа на юг до Тулуза, откъдето взе високоскоростния влак TGV, който измина последната отсечка до Мадрид със скорост 300 км/ч.
Пристигна тук преди деветдесет минути, прати съобщение на Валя по предплатен телефон и сега очакваше инструкции къде да се срещнат, за да й предаде откраднатото.
„Защо се бави проклетата кучка?“
Погледна отново часовника. Сърцето туптеше в гърлото му. Представи си Хариет и тънката й като клечка китка, поставена на дръвник. Самият той беше сполетян от тази участ преди много години, когато бе изгубил ръката си. Нямаше да позволи Хариет да преживее същия ужас. Щеше да направи всичко, за да не го допусне, дори това да означаваше да танцува с дявола.
Намери известна утеха във факта, че Пени е в безопасност. Сделката му с Валя поне беше осигурила освобождаването на едната от дъщерите му. Въпреки това изборът беше мъчителен. Трябваше да се довери, че Сейчан ще пази Хариет, докато той не уреди освобождаването и на двете.
Тяхната съдба обаче не зависеше единствено от Монк.
Обърна гръб на прозореца и отиде при Мара, която работеше с оборудването си и се уверяваше, че нищо не е било повредено след прибързаното им бягство от Париж. За по-безопасно Монк беше избрал хотел в евтин квартал на града. Стаята вонеше на цигари. Бежовата покривка на единичното легло беше чиста, но протрита. Чешмата в банята капеше и звукът вече опъваше нервите му.