— По-късно детето може да малтретира други.
— Ако успея да докарам Ева до точката, в която тя да мисли самостоятелно, да различава доброто от лошото, има вероятност онзи, у когото е попаднала, да открие, че се е сдобил не с роб, когото може да използва както си иска, а с нещо, което може да откаже да се подчинява, да каже не.
— С други думи, ще им дадем нещо безполезно за тях.
— Ти ще им го дадеш — поправи го тя. — И не забравяй, че това, което се опитвам да направя сега, само ще спечели малко време на света. Онзи, у когото попадне Ева, може просто да я проучи, да разбере как съм я развивала, да я изтрие и после да създаде версия, която може да контролира.
„Значи все пак ще й предам ключа за ИИ царството“.
— А сега мога ли да си продължа работата? — попита тя. — Дори с ускореното учене на Ева имам много неща са вършене и съвсем малко време.
Сякаш за да му напомни за това, предплатеният телефон в джоба на Монк иззвъня.
„Най-после“.
Той го извади и прочете съобщението.
16:00 Пласа Майор. Не закъснявай.
Монк вече се беше запознал с повечето основни забележителности на Мадрид. Пласа Майор беше голям площад в сърцето на града. Намираше се на десет минути пеша от хотела им. Последва второ съобщение с конкретно място на площада.
Монк си погледна часовника и изсумтя:
— Безсърдечна кучка…
— Какво има? — попита Мара.
— Разполагаш с четирийсет минути да завършиш онова, което правиш, и да събереш нещата.
Монк подозираше защо Валя го е накарала да чака, защо е посочила мястото на срещата само час преди крайния срок. При такъв натоварен график тя възнамеряваше да не му оставя място за шикалкавене, за пазарене или преговори в последния момент. Или щеше да й донесе работеща версия на творението на Мара, или Хариет щеше да пострада моментално.
Погледна Мара и си помисли:
„Надявам се да знаеш какво правиш“.
15:22
Мара знаеше, че е време.
Въпреки това нервно наблюдаваше Ева, докато предпоследната база данни, отбелязана като Физика, се зареждаше в системите й. През последните два часа бе предавала систематично на Ева цялото човешко познание. Добре де, може би не всичко, но поне достатъчно трохи, които Ева да следва, докато изучава сама света.
След тази подпрограма оставаше само още един твърд диск.
Обхваната от безпокойство, Мара стана, разкърши рамене и се наведе да включи USB кабела към последния диск. Хвърли поглед към Монк. Той отново гледаше през прозореца. Мара долови напрежението в раменете му, забеляза начина, по който покрива часовника си с длан, сякаш се опитва да спре физически времето.
Спомни си сълзите в очите му, докато й разказваше за дъщеря си. Можеше само да си представи болката, която изпитваше. Но си представи също как този човек най-хладнокръвно беше прострелял Джейсън. Поне в крайна сметка беше доказал, че е човек на думата си, като бе пратил Симон да доведе помощ.
Спомни си как бе видяла за последно Джейсън и Карли. Приятелката й бе ужасена — но сега Мара си даде сметка, че Карли не е била уплашена толкова за собствената си безопасност, нито дори за Джейсън.
„За мен се е тревожила“.
Опита се да приеме чувството, породено от това осъзнаване. Преди да успее, компютърът подаде сигнал, че качването на данните е завършено, и тя стартира диагностична програма. Преди да продължи с последния диск трябваше да е сигурна, че Ева е готова за следващата стъпка.
Докато програмата работеше, Монк се дръпна от прозореца. Откри се изглед към побелелия от сняг град. В далечината Мара видя двете познати кули, маркиращи местоположението на най-голямата катедрала — „Сайта Мария ла Реал дела Амлудена“. Маврите — предците на майка й — превзели Мадрид през осми век. Според легендата, преди да бъдат завладени, жителите на града скрили икона на Дева Мария в градските стени, за да я спасят от унищожение. После, след цели седем века, когато градът бил отвоюван от нашествениците, тази част от стената рухнала, разкривайки отново благосклонния лик на Девата.
Тази легенда имаше особено значение за Мара. Майка й беше родена в Мадрид, така че тя открай време искаше да посети града, но така и не й се беше удавала възможност. Тоест, допреди две години, когато менторът й от университета в Коимбра, библиотекарката Елиза Гуера, я бе попитала дали иска да отиде с нея в Мадрид за един семинар. Мара веднага се бе съгласила — освен че имаше нужда от почивка, искаше да направи това поклонничество до родното място на майка си. Когато научи за връзката на Мара с града, Елиза я разведе специално из него, като й разказа легендата за катедралата и историите за кастилския герой Ел Сид. Дори посетиха мястото, където някога бе живяла майка й.