„О, не…“
Обърна се към отец Бейли.
— Грешили сме от самото начало.
15:10
„Трябва да сме готови“.
Тодор прекоси заснежения двор на имението. Половината му лице беше намазано с мехлем и покрито с голяма превръзка, която скриваше най-лошото от изгарянията. Ръцете му също бяха бинтовани. Беше обръснал главата си, махайки онова, което белият фосфор не беше изгорил. Докато всеки друг човек би се гърчил в болка от преживяното, Бог беше намерил за подобаващо да го направи свой неуморен войник.
Въпреки всичко си даваше сметка на какво прилича.
Дори двата огромни пиренейски мастифа с белоснежна козина се отдръпнаха боязливо от пътя му.
Надигнаха се от стоплените от слънцето плочки и се махнаха с опашки между краката. Кучетата принадлежаха на Великия инквизитор и бяха отгледани от малки да бъдат пазачи на овцете на домакинството, най-вече от срещащите се в планината вълци.
Тодор си спомни момчешкия си ужас от тези зверове. Веднъж бе вървял привечер през гората и се беше натъкнал на трупа на елен — разкъсано тяло, пръснати по тревата вътрешности, напоена с кръв земя — и тогава чу воя на глутницата около себе си. Беше побягнал презглава към къщи. Така и не беше видял вълците, които сигурно изобщо не го бяха подгонили. Въпреки това се беше прибрал с подмокрени гащи и дори сега вълците продължаваха да го преследват в кошмарите му с призрачния си вой.
Хвърли поглед назад към отворените порти, докато вървеше към главната сграда. Редица покрити със сняг върхове маршируваше на север към морето. В далечината се издигаше пушек от комините на енорията Сугарамурди, едно от няколкото селца, делящи си тези планински земи. Неговото родно село също беше някъде там, но след смъртта на баща си Тодор не бе имал причини да се връща там.
„Това е истинският ми дом“.
Загледа се нагоре към имението, същински замък с червени покриви. В огромната островърха кула беше камбаната, звъняла някога от камбанарията на Сантяго де Компостела в съседната Галисия. Стените на имението бяха изградени от камък, добит от същите тези планини, блоковете се виждаха там, където мазилката беше паднала, сякаш нищо не можеше да скрие истинското сърце на тази пиренейска цитадела.
Имението принадлежеше на фамилията на Инквизитора от петстотин години, още от времето, когато Томас де Торквемада беше управлявал с желязна ръка Испанската инквизиция.
Сега Тодор сви своята ръка в юмрук, от което единият от бинтовете се сцепи.
„Нека онези благочестиви времена най-сетне се върнат“.
Твърдо решен да постигне това, той влезе през главния вход. Трябваше да се погрижи всичко да е готово преди пристигането на Великия инквизитор след по-малко от час. Беше пратил Мендоса тук с нечестивото устройство, докато се грижеше за раните си, като го предупреди да не допускат никакви грешки. Макар че беше отприщил огнения ад върху Париж, Тодор не беше успял да нанесе последния смъртоносен удар на упадъчния град. Атомната централа в Ножан беше овладяна и изключена преди да се превърне в радиоактивна развалина.
Лицето му гореше от срам, по-болезнен от всеки огън.
Нямаше да разочарова отново Инквизитора, особено след като бе научил, че Светата служба в Сан Себастиан е била нападната от властите и лидерът на Crucibulum едва не е бил заловен там. Спомни си как беше коленичил тук като момче и по-късно, когато беше получил титлата familiars. Едва след това беше запознат с тъмните тайни на това място, с онова, което се случваше тук — с кръвопролитията, с прочистването. Всъщност беше получил същата задача в Светата служба под замъка и дори бе имал лична среща с Инквизитора, на която му беше казано какво се изисква от него, за да докаже лоялността си.
„Ти си безжалостен войник на Бог. Докажи го, като убиеш без колебание, без никакво съжаление“.
И той не се беше провалил под стоманения поглед на Инквизитора.
„Няма да се проваля и сега“.
Обзет от още по-голяма решимост, Тодор влезе в главната зала и тръгна по изтъркания под от махагон. В каменната камина, толкова голяма, че човек можеше да вкара в нея кон, гореше буен огън. На отсрещната стена имаше библиотека, издигаща се чак до гредите на тавана. До горните й рафтове можеше да се стигне единствено със стълба. По останалите облицовани с дърво стени бяха окачени картини на испански майстори. Тодор бе учил имената на художниците и гордата история на родината си от прашните книги в библиотеката, често рамо до рамо с Инквизитора.
Изправи гордо гръб, докато вървеше към задното стълбище, подтикван от праведна целенасоченост.