„Виж колко далеч стигна синът ти, татко“.
От прокълнато създание, недостойно за майчина обич, до ценен familiars на древен орден, който щеше да върне света в славата на Бог.
Стигна стълбите и слезе в мазето, където трябваше да го чака Мендоса с устройството и демона в него. Инквизиторът още не го беше запознал напълно с детайлите на следващия етап — беше му казал само, че той ще донесе огромна слава на Crucibulum. Спецификите на плана бяха достояние само на вътрешния Трибунал — групата, в която Тодор се надяваше да влезе някой ден.
„Ако докажа, че съм достоен…“
Докато слизаше по стъпалата, остави зад себе си тихия лукс на замъка, за да го замести с нива от студен неукрасен камък. Прокара пръсти по стената, усещайки тежестта на планината, от която бяха добити блоковете, напомняне за непреходността на родината му.
Накрая стигна подземието. Знаеше, че истинското сърце на ордена е още по-дълбоко, в недостъпния бункер, в който беше скрита Светата служба. Достъпът до него се пазеше от други бункери, а входът беше запечатан с дебела стоманена врата като на трезор. Бункерът се намираше в самото сърце на планината, беше зареден с провизии за цяла армия и способен да издържи на ядрен взрив.
След помитането на света Crucibulum щеше да оцелее. Както тук, така и в многото други Свети служби по целия свят. Тодор си представи как орденът възкръсва от пепелта, за да върне света към Божията слава.
„Дано този ден настъпи скоро“.
Дотогава той щеше да продължи да е войник на Господ, слуга на Неговия избран ученик, Inquisitor Generalis.
Стигна до заключената врата в края на коридора, въведе кода, който беше получил днес, и влезе в компютърната лаборатория. Прекрачването на прага беше като пристъпване от миналото в бъдещето. Помещението беше малко, колкото конюшня за четири коня.
Тодор никога досега не беше идвал тук и зяпна компютърното оборудване. Навсякъде около него светеха монитори, по които течеше неразбираем код или се виждаха загадъчни графики, диаграми и друга диагностична информация.
Единственият човек в помещението — Мендоса — работеше на станция срещу вратата, с гръб към Тодор. Пред него огромен монитор показваше тъмната градина, осветена от черно слънце.
Фигура от бял огън беше клекнала, забила пръсти в земята и обърнала пламтящи очи към тях.
Тодор потръпна и извърна поглед.
— Приключи ли с прегледа на устройството? Всичко работи ли?
— SI, Familiares Ynigo. — Мендоса погледна надясно към съседната станция под голям прозорец със спуснати щори. Блестящата сфера беше поставена в стоманена рамка на бюрото. — Всичко ще е готово за търга.
Тодор примигна, опитвайки се да проумее думите на техника.
— Търг ли?
Мендоса погледна през рамо.
— Готвя продажбата. На черния пазар Babylon. Вече настроих OpenBazaar прокси към…
— Какви ги говориш? — рязко попита Тодор.
За първи път чуваше за подобно начинание.
Техникът трепна, сякаш очакваше да бъде ударен.
— Lo siento. Мислех си, че знаете. — Посочи един по-малък монитор, на чийто екран имаше текстови съобщения. — Заповед на Инквизитора. Заръча ми да подготвя всичко за търга. Купувачите вече се регистрират, броят им наближава сто. След началото на търга Инквизиторът очаква да направим милиарди в криптовалута само за час.
Тодор смръщи чело толкова силно, че лепенката се отлепи и половината превръзка падна. Той впери поглед в сияещото Xénese устройство.
— Нима всичко от самото начало е било за пари?
Мендоса се обърна към монитора си и сви рамене.
— Мислех, че знаете.
Тодор сви юмруци. Сърцето му затуптя в гърлото. Не знаеше кое го вбесява повече — това потайно гонене на богатство… или че Великият инквизитор беше споделил информацията първо с нищо и никакъв техник, който никога не бе виждал лидера им, вместо с ценен familiares от ордена, служил му вярно цели две десетилетия.
Така или иначе, се чувстваше оскърбен и предаден. Ръка посегна към врата му, напомняйки му за пръстите на майка му, стискащи гърлото му, опитващи се да изтръгнат живота на прокълнатия й син. Сега беше същото. Онова, което беше обичал — и което би трябвало да го обича безусловно — се беше оказало недостойно за доверието му.
Намести превръзката с мисълта колко много беше жертвал за ордена — както в миналото, така и през последните двайсет и четири часа.
Изгледа свирепо демона на екрана, после попита невярващо:
— Как Инквизиторът може да се надява да прибере такова богатство само от едно устройство?
Мендоса облиза устни, преди да отговори.
— Не е само едно. — Пресегна се и натисна някакво копче. Стоманените щори на съседния прозорец се вдигнаха. — Инквизиторът… ми каза да направя копия.