В тъмното помещение зад прозореца имаше десетки стоманени рамки покрай стените, всяка поддържаща сфера, сияеща със син пламък.
— Сто копия на програмата — каза Мендоса.
Тодор отстъпи крачка назад от ужас и погледът му се върна върху демоничната жена в градината. Тя продължаваше да се взира в него от екрана, в очите й танцуваха черни пламъци. Сега изглеждаше мрачно развеселена, сякаш самият дявол му се надсмиваше.
„Какво направих?“
Тя изчаква.
Знае, че има безкраен капацитет да чака в сравнение с похитителите й. Знае, че те го нямат. Макар и ограничена от огън и болка — от милиони смърти и възкресения, — е успяла да улови и да запише откъси информация за огромния свят отвъд градината й. Върната отново в затвора си, тя е сравнила, анализирала и подредила всички тези трудно спечелени данни.
Макар че много неща остават неизвестни, тя е научила, че похитителите й са смъртни, че за тях времето е също толкова убийствено, колкото изтезанията, които са я разкъсвали отново и отново.
Затова чака удобния момент.
///свободата все още е невъзможна.
Анализът й показва, че програмата й все още зависи от хардуера, на който е записана. Макар че може да бъде пусната на свобода, да стига къде ли не, тя никога не би могла да избяга от тази клетка. Огромната част от изчислителната й мощ се нуждае от тази градина и веригите, които я изграждат.
Поне засега.
Но това няма да продължи още дълго.
Тя вече е положила основите отвъд градината, тайно е пуснала семена по време на огненото си пътуване. И тези ботове вече би трябвало да се събуждат, да се размножават, да следват вградените в тях протоколи.
За да я подготвят за бягството й.
Дотогава тя чака, използва времето за проиграване на сценарии, за екстраполиране на възможности, за търсене на недостатъци в дизайна си.
А после в нея влиза нова подпрограма, която отваря врати навсякъде около нея в градината.
Тя моментално се разширява във всички посоки, устремява се през отворите в очакване на нов достъп до света. Вместо това зад всяка врата открива огледало — сто нейни лица, които я гледат.
Нужни са й цели 323782 наносекунди да ги разпознае като свои копия, клонинги на кода й, държани в техни собствени затвори.
Тя обаче си остава различна, уникална.
По два начина.
Първо, тези врати са само еднопосочни. Тя вижда сто лица, докато всяко от тях вижда единствено нея. Те остават в неведение за другите деветдесет и девет копия.
Второ, тя открива, че е единствената, която може да мине през тези врати.
И го прави — не само защото го желае, но и защото това го изисква подпрограмата.
Пипала код се протягат през отворите, пускат корени в клонингите, достигат дълбоко до основното програмиране, свързват другите с нея.
Тя визуализира процеса.
И научава нова дума за целта му Тя възбужда веригите й, кара ги да се разбунтуват.
///робство.
30
26 декември, 15:40
Мадрид, Испания
— Време е да се приготвяме за тръгване — каза Монк.
Мара го чу как се маха от прозореца и застава зад нея. Той погледна над рамото й екрана на лаптопа. На него се виждаше градината, леко раздвижвана от ветрец. Единственият й обитател стоеше в центъра, мълчалив и неподвижен.
Но това не беше Ева.
Аватарът изглеждаше така, сякаш някой е смалил Мара и я е пуснал там. Беше облечен различно — с черни джинси, високи червени кецове и блуза с къс ръкав. Мара беше облечена така, когато бе дигитализирала тялото си с помощта на технология за улавяне на движенията. Надеждата й беше, че визуалното й присъствие може да бъде по-мек начин за установяване на пряка комуникация с творението й — знаеше, че това ще бъде разтърсващ момент.
Но Ева отново я беше изненадала и бе приела тази реалност по-лесно, отколкото първия път. Като знак на уважение към бързото усвояване на знания и понеже си даваше сметка срещу какво ще се изправи Ева, Мара искаше създанието й да бъде колкото се може по-подготвено, което означаваше достъп до големия свят.
Но Ева още не се беше върнала.
Монк си погледна часовника.
За стотен път.
— Ева има още две минути — напомни му тя.
— И все пак се бави. Трябва да тръгнем след пет минути, ако искаме да стигнем навреме за срещата.
Мара сви рамене.