— Две минути за Ева са като цял живот. Предполагам, че ще използва всяка секунда от отпуснатото й време.
— А ще се върне ли?
— Тя никога не си е отивала напълно. — Мара кимна към Xénese устройството. — Основната част от изчислителната й мощ е все още тук. Тя просто скита, разширява се и изследва, но сърцевината й си остава тук. В момента навън няма нищо, което да е достатъчно напреднало, за да може да я приюти. Нито дори да съхрани нейно копие.
— Значи е като растение в саксия — рече Монк. — Пуска филизи, разлиства се, но пак си остава в саксията от титан и сапфир.
Мара го предупреди, че този сценарий не означава безопасност.
— Тя — или двойникът й — може да причини много поразии, ако се остави на свобода. Както видяхме в Париж. А след време тя или друг ИИ може да намери някакъв начин да се измъкне от саксията и да продължи навън в търсене на по-добро място, където да пусне корени и където никой няма да му се меси и да го контролира.
— Но засега не, така ли? — попита Монк, който очевидно копнееше за някакво уверение.
Мара не му го даде.
— Това може да се промени много бързо. Именно затова е най-добре да се опитаме да създадем ИИ в този момент на технологичното ни развитие. Защото има съвсем малко места, на които може да избяга подобна сложна програма. Ако изобщо ги има.
— Разбрах. По-добре да го направим сега, докато сме все още технологично тъпи, отколкото в някое бъдеще, което може да предложи предостатъчно добри места за пускане на корени.
— Именно.
Лаптопът издаде мелодичен звън и фигурата на Ева се появи отново на екрана. Мара се изправи изненадана в стола си. За двайсетминутното си пътешествие Ева се беше променила драматично. Лицето й изглеждаше по-старо, или може би я състаряваше сериозната й физиономия. Косата й беше сплетена и прибрана на темето й и вече беше облечена в проста жълта рокля, стигаща до прасците й, и черни лачени обувки.
Напомняше на Мара на библейската Ева, която се опитва да скрие голотата си, след като е яла плода на Дървото на познанието. Но тя не виждаше срам в изражението на Ева, а само дълбока тъга, сякаш беше разочарована от онова, което е видяла навън.
„Кой би могъл да я вини?“
На екрана Ева махна с ръка и аватарът на Мара се разпадна на пиксели и изчезна.
— Мисля, че можем да си спестим тази игра — прозвуча гласът на Ева от говорителите на лаптопа.
Дори този неин аспект беше променен. Преди гласът й беше скован, с леко машинен тон. Сега говореше по-естествено, неразличимо от истинска жена.
Ева огледа градината около себе си с вдигната ръка, сякаш искаше да изтрие и тази илюзия. Вместо това обаче свали ръката си и остави всичко на място.
— Успокояващо е — каза само.
Мара се наведе към говорителите.
— Ева, трябва да преместим хардуера ти. За да го направим безопасно, ще трябва да те поставя в режим на съхраняване на енергия. Вградените батерии…
— … ще поддържат жизнените ми системи функциониращи. Разбрано.
Мара забеляза колко бързо реагира Ева, как дори я прекъсна. Погледът на Ева се плъзна отсъстващо насам-натам. Очевидно беше разсеяна. Не, не разсеяна… а отегчена. Мара предположи, че този разговор би трябвало да е нетърпимо бавен за същество, чиито синапси са от лазери и което е способно да мисли със скоростта на светлината.
— Кажи й онова, което трябва да знае — настоя Монк. — Трябва да сме събрали всичко и да сме излезли след три минути.
Мара кимна.
„Освен това не искаме Ева да бъде отегчена по-дълго, отколкото е необходимо“.
15:55
Крайният срок наближаваше бързо. Монк водеше Мара през открития площад в центъра на Мадрид. Пласа Майор се намираше недалеч от хотела им, но въпреки това той беше задъхан. Изкуствената му ръка се беше вкопчила здраво в кутията от титан, съдържаща приспаното Xénese устройство. Сърцето туптеше в ушите му, подготвяйки се за онова, което предстоеше.
Непрекъснато пропъждаше мислите за Хариет, за това как изтезават малката му дъщеря.
„Не мога да позволя това да се случи“.
Мара вървеше до него, метнала на рамо кожената си чанта. Беше оставила чантата с дисковете в стаята. Съдържанието им вече беше качено в Ева и тя нямаше проблем да ги изостави.
Освен това Валя не ги беше поискала, така че Монк нямаше намерение да й ги предава. Ако не друго, можеше да ги използва като скрит коз, ако преговорите се закучеха.
Докато прекосяваха площада, Монк държеше под око всичко около тях — знаеше, че рускинята вероятно вече е разположила шпиони наоколо. Но опитите му да ги различи се оказаха напразни.