— Кой…?
— Кавалерията. — Монк насочи вниманието си обратно към руснака, когото продължаваше да стиска за гърлото. Наведе се, докато носовете им почти се докоснаха, и от устните му захвърча слюнка. — А сега, другарю, ще ми кажеш къде се е свряла шефката ти.
16:35
Монк охлаби хватката си, колкото да даде възможност на Николаев да поклати глава. Очите на руснака сякаш щяха да изхвърчат от натиска, лицето му беше станало лилаво.
— Не знам… — изпъшка той.
„Да видим дали казваш истината“.
Монк стисна отново и синтетичните пръсти се забиха дълбоко в гърлото на пленника му. Чувствителната протеза долови паникьосания пулс в сънната артерия.
— Още веднъж, другарю. Същият въпрос.
Обърна главата му настрани, към пръснатото лице на Калинин. Снайперистът го беше улучил право в тила. Изходната рана отпред не беше от най-приятните гледки.
— Искаш ли да свършиш като него?
Николаев се загърни, когато Монк отново обърна главата му към себе си. Руснакът се беше облещил от ужас. Монк видя как капилярите в бялото на очите му се пръскат от налягането на кръвта в черепа му под натиска на изкуствените пръсти.
— Знаеш ли къде е Валя Михайлова? — Монк леко отпусна хватката си. — Или нещо, което да ни помогне да я намерим.
От очите на руснака се търкулнаха сълзи, носът му потече.
— Н… нет. Нищо… кълна се.
Монк стисна отново — прекадено силно. Без да иска, притисна сънната му артерия. Очите на руснака се обърнаха навътре в черепа и клепачите му се отпуснаха, когато той изгуби съзнание.
Монк не беше искал това.
Всъщност, вярваше му.
Николаев очевидно не знаеше нищо. Вероятно никой от присъстващите тук не знаеше. Валя открай време беше твърде предпазлива, направо параноична. Никога нямаше да издаде местоположението си, освен ако не е абсолютно наложително.
Монк стисна безсилно зъби. От самото начало знаеше, че този гамбит има малко изгледи за успех. След като Валя му се беше обадила по време на полета над Атлантика, той се беше свързал с Пейнтър Кроу и му беше казал за офертата, която му беше направила кучката. Директорът се беше опитал да проследи обаждането, но без успех.
Тя си оставаше дух в ефира.
За да намерят духа, Пейнтър беше дал идея какво би могло да им помогне — криптиран хардуер на врага и по-точно нещо, което можеше да се използва за връзка с Валя. Директорът смяташе, че ако успеят да се сдобият с такова устройство, с малко късмет и с помощта на експерт ще успеят да научат местоположението й.
Монк погледна Мара.
Тя продължаваше да лежи на пода, стиснала таблета.
Гамбитът беше много дълга топка, но си заслужаваше опита.
„За Хариет, за Сейчан, за нероденото дете на Грей“.
Накрая Пейнтър беше дал зелена светлина на Монк да изпълни номера си. За да проработи, всички трябваше да вярват, че Монк се е огънал под натиска и е сключил сделка с Валя, за да спаси дъщеря си. Единствено Пейнтър и Монк знаеха истината. Не можеха да рискуват тя да се разчуе. Всичко трябваше да изглежда достоверно до най-малката подробност.
„Монк предаде „Сигма“.
Единствената му комуникация с Пейнтър беше по криптирана линия.
Дори щурмовият отряд отвън нямаше представа кого спасява. Понеже знаеше, че безценният товар е в ръцете на Монк, Пейнтър го следеше и по вградения в протезата му джипиес, което му бе помогнало да координира засадата. В хотела Монк беше споделил плана си с Мара — и с Ева. Беше помолил Ева да се разходи из мрежата на града, като разчита на знанието, получено от двойника й, да претовари трансформатора и да го взриви по негов сигнал. Ева също беше определила местоположението им по джипиес сигнала на протезата. За да се случи това, Мара тайно беше пуснала онлайн достъпа на Ева, докато подготвяше устройството.
Единственият сигнал, че всичко е готово, беше примигването на лампата в стаята.
— Монк — каза Мара и бавно седна, загледана в пленника му.
Изкуствената ръка продължаваше да стиска гърлото на Николаев. Макар да го забелязваше, Монк не беше отпуснал хватката си. Той си представяше, че малкото му момиче изпитва същия ужас, който бе изпитвал Николаев преди малко. Искаше някой да плати за това, да бъде наказан.
Вместо да отпусне хватката си, той стисна още по-силно.
С прекъснато кръвообращение до мозъка смъртта щеше да настъпи за две до три минути. Монк си представи Кат, сражавала се яростно, докато някой от хората на Валя не е счупил черепа й. Още не можеше да махне от главата си израза мозъчна смърт. Тя заслужаваше по-добро, определено нещо по-добро от този тип в ръцете му.