Пръстите стиснаха до кост.
На Монк му притъмня.
Като в просъница чу умоляващите думи на Мара.
— Монк, недей.
После думата отекна в главата му.
Недей…
Нямаше чувството, че мисълта е негова, но разбира се, че беше негова. А и какво значение имаше, ако планетата се лишеше от още един боклук, който диша въздуха й? Продължи да стиска, докато секундите отминаваха. Николаев се затърчи, устните и лицето му посиняха.
Не…
Пръстите на Монк рязко се разтвориха. Той имаше чувството, че гледа ставащото от разстояние. Вдигна ръка и откри, че вече не може да контролира пръстите си. Чувствителната им кожа вече не регистрираше студения въздух. Сякаш протезата му беше мъртва, като изтръпнала. Монк тръсна ръка, убеден, че е повредил или разместил някаква верига.
И контролът се възстанови.
Пръстите му се раздвижиха.
Монк потърка с изкуствената си длан крака си; усещаше грубата тъкан на панталона.
— Монк… — обади се Мара.
— Пуснах го — озъби й се той. — Ще се оправи.
Руснакът вече дишаше по-добре и цветът на лицето му се подобряваше. По врата му още имаше червен отпечатък от пръстите на Монк и вероятно щеше да ходи седмици наред със синина.
Монк не изпитваше съчувствие към него.
— Не — каза Мара. — Виж.
Той се обърна. Мара беше застанала на колене и сочеше нагоре към отворения лаптоп на масата. Той още беше свързан към Xénese устройството, което осигуряваше минимално захранване на лаптопа. Екранът бе притъмнял, но Едем все още се виждаше, както и единственият му обитател. По-точно обитателка.
Ева стоеше в средата на екрана, вдигнала високо ръка, като свиваше и отпускаше пръсти. Монк разпозна сходството отпреди малко и погледна протезата си.
„Какво, по дяволите…“
Мисълта му беше прекъсната, когато някой почука на вратата и я отвори. В стаята влезе слаба жена във военни дрехи, дългата й черна коса беше вързана с черна кърпа. На рамото си носеше снайперистка пушка. Кожата й беше като млечен шоколад, тъмните й кехлибарени очи бяха изпъстрени със златисти точки и проблясваха развеселено.
Монк предположи, че мъртвият на пода е нейно дело.
— Кокалис, трябваше да се сетя, че си ти. Винаги ти измъквам задника от огъня.
Той се изправи и я прегърна.
— И аз се радвам да те видя, Розауро.
Шей Розауро беше бивш боец от Военновъздушните сили, а сега член на „Сигма“. Двамата бяха участвали заедно в мисии в миналото. Тя откачи сателитен телефон от колана си и му го подаде.
— Директорът иска да му се обадиш.
Монк взе телефона.
— Чух, че си прострелял Джейсън — каза тя, докато той набираше криптираната линия. После сви рамене. — Е, сигурно си го е заслужавал. На няколко пъти и на мен ми се е искало да го гръмна.
Монк се намръщи.
— Трябваше да направя така, че номерът да изглежда истински. Да пусна малко кръв, за да накарам руската вещица да повярва и да проведе срещата.
Розауро повдигна вежда.
— Не съм сигурна, че Джейсън би се съгласил, че това е било абсолютно необходимо.
Докато чакаше да се свърже, Монк си представи как Джейсън пада на земята в катакомбите. Използвайки медицинските си познания и точността на протезата, Монк го беше прострелял, без да застраши живота му. Имаше много кръв, но без дълготрайни поражения. Все пак хлапето щеше да куца известно време.
Монк погледна таблета, който още беше в ръцете на Мара.
„Дано да си е заслужавало“.
Връзката най-сетне се осъществи и Пейнтър поиска пълен доклад. Монк му разказа за случилото се, като пропусна странния детайл с протезата и как едва не беше удушил руснака.
— Шей ще занесе таблета на нашите хора — каза Пейнтър. — Ще го разглобим на атоми, ако се наложи. Ще направим всичко по силите си, за да разберем къде се е свряла Валя.
— По-добре побързайте — каза Монк, който ясно си даваше сметка, че разигралият се тук екшън ще вбеси онази кучка. Единствената му надежда беше, че рязката загуба на връзка ще я направи предпазлива, поне докато не разбере какво се е случило всъщност. Това обаче нямаше да им спечели много време.
— И, Монк — каза Пейнтър. — Уредих хеликоптер, който да ви откара с Мара на север в Пиренеите. Грей е по следа и подготвя екип за щурмуване на един обект там. Устройството на Мара може да ни потрябва, ако врагът се опита да използва своето копие на Ева.
— Каква следа? — попита Монк.
— По-добре ми дай да говоря с Мара.
16:50
„Не, не, не, не…“
Мара закри уста с длан, докато държеше телефона с другата си ръка. Погледна замръзналото изображение на малкия екран. После записът тръгна отново, показвайки същата фигура да излиза изпод стряхата на огромна къща, заобиколена от група мъже.