Лиза се замоли екипът да си свърши бързо работата.
Знаеше, че това й дава най-добрия шанс да спаси Хариет и Сейчан.
Много по-добър от онова, което опитваха тук.
Мина между двамата въоръжени охранители в коридора. Достъпът до Кат и до целия етаж на това крило беше отцепен по заповед на Пейнтър. Лиза все още изпитваше вина, след като вече знаеше, че Валя Михайлова е успяла да проникне маскирана тук и е записала незащитените й разговори с Монк.
Сега тя се вглеждаше внимателно във всяко лице. Покрай страховете й за Кат изобщо не й бе хрумвало, че може да се случи подобно нещо. Но от друга страна, като си помислеше за състоянието на Кат, за прогнозата й…
„Какво повече може да й причини онова чудовище?“
Влезе в стаята, отделена за Кат.
Сърцето й се свиваше всеки път, когато идваше тук. Кат оставаше на командно дишане, цялата в тръби и системи. Бяха минали седемнайсет часа, откакто Джулиан беше нахлул в предишната й стая и беше попречил да й вземат органите.
Неврологът се обърна към нея и каза:
— Можем да опитаме след още няколко минути.
Седеше при компютъра до леглото на Кат. Машината беше свързана със сървърите в мазето. Лиза си представи високата машина със зелени светлини, съдържаща експерименталната дълбочинна невронна мрежа на Джулиан. Бяха я използвали вчера, за да интерпретират ЯМР скенерите на Кат и да различат образите, създадени от мозъка й — кинжал и островърха шапка. Тези улики бяха достатъчни да идентифицират Валя Михайлова.
Сега опитваха нещо още по-експериментално — нов инструмент, разработен от другия човек в стаята — д-р Сюзан Темпълтън, молекулярен биолог, с която Джулиан беше работил години наред в Принстън. Беше я потърсил, след като беше опитал всичко, за което можеше да се сети. Или може би постъпката му беше резултат от чувството за вина, че последният опит вероятно е бутнал Кат през ръба.
Лиза таеше надежда, че тази процедура ще е успешна. Със сигурност нямаше да спаси Кат. Приятелката й вече си беше отишла. Онова, което лежеше в леглото с ритмично повдигащи се гърди и рефлексивно туптящо сърце, беше само празна обвивка. Онова, което щяха да опитат — да получат информация от мъртвец — й изглеждаше страховито, граничещо с извращение.
Дори Пейнтър се беше усъмнил в това решение. „Откъде можем да сме сигурни, че Кат знае нещо повече? Може би ще е най-добре да я оставате да си отиде в мир“. Но беше оставил окончателното решение на Лиза, като се доверяваше на избора й. И тя даде разрешение. Знаеше, че Кат не би имала нищо против, ако това предлагаше някакъв шанс за спасяването на дъщеря й, колкото и съмнителен да изглеждаше.
Имаше обаче и друга причина.
Лиза отиде до леглото и хвана ръката на Кат. Погледна обръснатата й глава, покрита с мрежа електроди и скрита под шлем, пълен с ултразвукови излъчватели. Беше до леглото на Кат от самото начало. Беше усетила как приятелката й се бори там вътре. Тя се беше доказала като боец до самия край. И ако й се дадеше възможност, Кат щеше да продължи да се бори дори от онзи свят.
Стисна ръката й.
„Смятам да ти дам тази възможност“.
— Готова съм — каза д-р Темпълтън.
Молекулярната биоложка седеше от другата страна на леглото срещу Джулиан. Компютърната й станция беше двойник на тази на невролога, само че на монитора й се виждаше въртящо се триизмерно сиво изображение на мозък. То беше получено от няколко скенера на мозъка на Кат, които бяха хванали и най-малките подробности. Повърхността му беше осеяна с хиляди червени точици, покриващи всяка гънка на мозъчната кора, малкия мозък и надолу по ствола.
Точките на екрана маркираха местоположението на тела в мозъка на Кат. Докато гледаше, Лиза видя как някои от тях се преместват на нови позиции от пулсирането на малки капиляри или от движението на мозъчните течности.
Д-р Темпълтън наричаше тези молекулярни частици „невронна прах“. Всяка прашинка представляваше всъщност устройство с обем петдесет кубични микрометра, съдържащо набор полупроводникови сензори. Всяко имаше полимерна обвивка, която го правеше биологически неутрално, така че да не бъде изхвърлено от организма. Устройствата бяха инжектирани през порт в основата на черепа направо в гръбначномозъчната течност. Оттам пиезоелектрически заредените частици се разпределяха по повърхността на мозъка, привлечени от слабия ток, който все още течеше между невроните.